Уилям Уортън - Отбой в полунощ

Студът хапе. Стъпалата ми се вкочаняват, краката ми замръзват отпред за панталоните. Посипани сме със сняг, освен там, където Майката и Мел са се напъхали под Мънди. Отец Мънди прилича на статуя; по лицето му е полепнал сняг, който се набива в очните кухини.

Не знам какво да правя. Ако спрем, ще замръзнем. Не можем да запалим огън; ще привлече вниманието на всеки германец в околността. Освен това дърветата са мокри, а не искам да хабя бензина за топлина. В същото време да караме така, наникъде, хич не е от полза, но какво друго ни остава?

Качвам се върху капака и се надвесвам напред, като се държа за отвесния железен винкел. Така виждам по-добре.

Милър отново потегля. Капакът е топъл от мотора. Караме, а аз давам знаци с ръка накъде да вървим, за да не изпуснем пътя, но на два пъти попадаме в канавката. Копаем с шанцовия инструмент, за да извадим джипа.

Изминаваме още десетина километра, когато ни сполетява бедата. Аз съм отпред на капака, но пак не виждам нищо. Всичко е бяло на бял фон и заедно с това потънало в мрак. Загубил съм всякаква способност да отделям близкото от далечното, горе от долу. Изведнъж дясната ни страница потъва. Целият джип се килва на една страна и бавно се преобръща с все още работещ мотор!

Без да разберем, сме минали по малко мостче без парапети. Снегът е натрупал толкова нависоко, че мостът е бил съвсем скрит. Всичко става доста бавно, така че контузени няма; дори Мел и Майката успяват да се измъкнат изпод Мънди. Милър скача отново в джипа и изключва мотора.

Джипът лежи с колелата нагоре, а Отчето и картечницата са се забили в леда на рекичката.

С общи усилия и множество подхлъзвания успяваме да го изправим отново на колелата. Мънди изглежда не по-зле отпреди. Почиствам снега и калта от лицето му. То е мокро от водата и почти веднага замръзва.

Всички сме почти без дъх. Дори за четирима души е адски трудно да изправят тоя джип в снега. Когато свършваме, съм потен, а ръцете и краката ми са мокри и ледени. Милър обикаля наоколо и проверява всичко по джипа. Пъха се отдолу и излиза с омазнени ръце. Поглежда ме, после посочва към задницата на джипа. Коленича. Резервоарът е пробит и бензинът изтича в равномерна струя, подобно на конска пикня. Милър клати глава.

— Трябва да сме го одрали на ръба, когато паднахме. Има процеп, дълъг около педя.

Мушка се пак отдолу и запушва дупката с едната си ръкавица. Течът поспира. Засипваме бензиновата локва със сняг, после Бъд се мъчи да запали мотора, но без резултат. Проверява всичко под капака и отново опитва. Пак нищо. И четиримата почваме да бутаме, за да го изкараме на пътя; но брегът е твърде стръмен. Потни и изтощени, накрая се отказваме. Снегът сякаш завалява още по-гъст, по-тежък.

Измъкваме Отец Мънди изпод картечницата. Аз и Майката го пренасяме на едно хълмче в края на гората над моста. Милър и Гордън разтоварват картечницата и също я донасят. Единственото, което можем да направим според мен, е да се окопаем тук, да изчакаме да просветне и да обсъдим положението. Имаме достатъчно провизии, за да изкараме няколко дни.

След като картечницата е свалена, завъртаме постамента й и огъваме телорезачката надолу над бронята. С върховно усилие набутваме джипа под моста. Каменният свод е нисък, едва минаваме. Бутаме го нагоре по рекичката, докато го скриваме. По време на работата целите се измокряме в ледената вода. Свалили сме и двете немски туби с бензин. Едната е пълна, другата три четвърти празна, употребена за факлите.

Горе под дърветата не вали толкова силно. Копаем подред. Най-напред разчистваме едно място от снега и листата, после изкопаваме първите няколко сантиметра в замръзналата земя с шанцовите инструменти, сключени под ъгъл. След това работата потръгва, пръстта е глинеста и черна, с тънки коренчета, които лесно се секат. Изкопаваме две дупки, два продълговати окопа, само че по-дълбоки от обикновено, със стъпенки за сядане и стрелба в двата края. Завързваме платнищата над траповете под формата на ниски навеси. Спалните ни чували останаха в първия джип в пропастта, тъй че ще мръзнем, няма как.

Използваме бензина от тубите, за да наквасим малко съчки, и си палим в окопите огънчета в каските. В единия сме аз и Майката, в другия — Гордън и Милър; отзад, между нас, е Отец Мънди. Ние с Уилкинс се събуваме, изстискваме чорапите си и се опитваме да ги сушим на огньовете. Но с ботите няма какво да се направи. Постиламе едно платнище на пода. Горното е опънато така, че имаме петнайсетсантиметров процеп, през който наблюдаваме моста. Димът излиза навън, но затова пък започваме да се стопляме. Аз ръфам парче сирене от неприкосновения запас и се мъча да забравя къде сме. Уилкинс изглежда добре, по-добре от мен. Снегът се трупа върху навеса, така че освен по пушека сме незабележими откъм пътя, сиво на бял фон.