Уилям Уортън - Отбой в полунощ

— Ами радиото?

— Ще го заровим.

— А картечницата?

— Също.

— И пушките ли?

— Няма как.

Както обикновено, Гордън задава най-трудния въпрос:

— Ако действително успеем да стигнем до нашите, какво ще им кажем?

— Били сме заловени. Взели са ни оръжията. После сме избягали. Тогава ще трябва да ни изпратят в тила, докато ни разследват; няколко дена луксозен живот. Но ще се придържаме към версията си. Обзалагам се, че нещата са толкова объркани, че и без това никой няма да ни задава въпроси.

Уилкинс ме поглежда така, сякаш вече съм напълно неразбираем.

— Леле божкее!

— Както казах, или ще действаме всички заедно, или нищо. Няма друг начин. Ако някой има възражения, каквито и да било, не е нужно да ми ги обяснява, просто ми кажете.

Дълго мълчание. Трябва да се помисли. Толкова типично за спецрезерва, та чак да ти втръсне, по-лошо дори от версията със залавянето ни от германците. Пръв проговаря Милър:

— Аз съм за.

Гордън поглежда към него, после към мен.

— Аз също. Целият замисъл е толкова налудничав, че ако не опитаме, ще съжалявам до края на живота си. От друга страна, краят на живота ми може да дойде още днес.

Обръщам се към Уилкинс. Той е в неизгодно положение.

— Няма да упражняваме натиск върху теб, Майка. Сам си реши.

— О, вече реших. Само чаках другите да се изкажат, за да не упражня аз натиск върху тях. Това може да е най-хитрият импас в цялата история на отделението.

Уилкинс се усмихва с тебеширеното си лице, но не си спомням да съм виждал по-хубава усмивка. Тази усмивка ми беше необходима, за да извърша онова, което възнамерявам.

Първо изрисуваме с белилото кръгове върху каските си. Нахлузваме снежните костюми. После начертавам правилен кръст върху една кутия за неприкосновен запас. Изрязвам го с щика. След това идва най-трудното. Обръщаме Мънди. Натискаме го тъй, че от устата му бликва кръв от дробовете. Накисвам в нея един тампон от превързочния пакет на Уилкинс, последният, с който разполагаме, и правя червени кръстове по каските ни и по ръкавите на снежните костюми. Кръвта е гъста, лепкава, тъмна, но като се смеси с белилото, става червена. По време на работата на два пъти едва не повръщам, но се самоувещавам, че Отчето не би имал нищо против. Може би скверним храма на Светия дух, но поне в името на добра кауза — самите нас. При това с тия бели кръгове и кръвта всичко наподобява донякъде църковна служба.

Изрисуваме големи бели кръгове и върху платнищата, а в тях вписвам червени кръстове с дебелина два инча и височина един фут. Сгъваме платнищата на две по диагонала и напъхваме двойния им ъгъл в каските си, под подплатата. Става нещо като пелерина. Когато свършваме, приличаме на странна смесица от шафери и статисти за „Тримата мускетари“.

Наближава десет, когато заравяме цялото снаряжение. Слагаме радиото, тежката картечница, пушките, сандъчетата с боеприпаси и гранатите в окопа, който изкопахме двамата с Уилкинс. Покриваме всичко с едно платнище, като го затискаме плътно по края, и затрупваме целия куп с пръст, риейки с крака. Рием, докато се получава нещо като надгробна могила. После я отъпкваме и посипваме със сняг. Когато свършваме, всички пухтим. До нас на земята лежи Мънди. Оглеждам се наоколо.

— Е, ако някой ден някой пожелае да започне самостоятелна война, след като тази свърши, ще знае къде да дойде. Това е гробно място, на което даже няма да оставя знак.

Вдигаме Отчето на раменете си. Покриваме го с последното останало платнище, това на Шутзър. На него също съм нарисувал бял кръг с червен кръст заради самолетите. Носим го по двама от всяка страна. Тежестта не е непосилна, макар и доста голяма. Тръгваме право по средата на пътя.

Решаваме, че танковете са били също тъй объркани като нас, така че тръгваме натам, откъдето пристигнаха те и накъдето, ако се съди по зазоряването зад гърба ни, трябва да е запад. Но няма кой знае какво значение.

Автоматично стъпваме в крак. На всеки десет минути се сменяме, като полагаме Мънди на земята между нас и го заобикаляме, за да минем от другата му страна. Не говорим много. При всяко спиране се бавим само колкото да пораздвижим схванатите си мускули или да се изпикаем. Никой не се отдалечава на повече от стъпка от Мънди; той е нашият пастор за измъкване от този ад.

Вървим часове наред. Минаваме покрай други преобърнати джипове, разбити танкове, трупове. Стараем се да не гледаме. Накрая се забиваме право в караула на американска инженерна рота. Те са минирали мост. Казваме им, че сме видели танкове, пътуващи в неправилна посока. Сержантът от поста ни води при един лейтенант. Носим Мънди с нас.