Уилям Уортън - Отбой в полунощ

Лав и Уеър стоят до джипа и разговарят. Лав пуши цигара в късо цигаре. Гордън се спуска до стената край моста. Уилкинс е караул над замъка. Лав навярно си мисли, че аз съм ги изпратил; никога няма да разбере как действа това отделение; по силата на самостоятелно, автоматично ръководство.

Лав тупа с крака и остъргва снега от ботушите си с взета отнякъде пръчка. Тия ботуши са ваксани поне десет пъти.

Милър изпълзява изпод джипа. Поставил е веригите. Лав се качва отпред до шофьора. Уеър заобикаля отзад и се приближава до мен. Поглежда към Шутзър.

— Ще направим, каквото можем, Нот.

— Сър, нали няма да забравите за Уилкинс?

— Ще направим всичко, което е по силите ни.

— Благодаря ви, сър.

— Вие си вършите добре работата, Нот. Не се тревожете.

— Не съм убеден, сър.

Той ме поглежда. Чудя се дали това не влиза в категорията на неподчинението. Но не ме е грижа особено.

— Майор Лав иска да държите отделението тук, докато започне атаката на германците. Тогава опитайте да се свържете с нас по радиото, на същата честота, после си дигайте чукалата и бързо се измъквайте оттук.

— Ами Мънди, сър?

— Вземете го със себе си, ако можете.

— Да, сър.

— Щабът ще потегли в осем нула нула. Ще оставя един джип с радиостанция, за да получи съобщението ви, после ще ви дадем указания за посоката.

— Да, сър.

Майор Лав се обръща от предната седалка.

— Какво става, лейтенант? Няма да стоим тук цяла нощ! Хайде да тръгваме!

— Да, сър, идвам веднага, сър.

Уеър отново заобикаля джипа, качва се и включва мотора. Потеглят по изравнената площадка пред замъка, спускат се по склона и минават по моста. Но още тук, където не е особено неравно, Шутзър и германецът се лашкат напред-назад като синхронизирани кукли върху каруца със сено.

Плашилото все още си стои недалеч от моста и хвърля дълга сянка на лунната светлина. Какво ли си е помислил Лав? Може би е гръмнал няколко пъти с карабината си. Би трябвало да му разкажа!

Сега луната е вече в другия край на небето и заприиждат облаци. Ръцете и краката ми замръзват, но не ми се влиза вътре. Чувствам се изпразнен, изцеден. Милър стои зад мен. Чувствам се не само изпразнен, но и мръсен, кух, без стойност, повърхностен.

— Бъд, слез долу и извикай Мел. Аз отивам горе за Майката. Няма да държим караул, освен ако някой от вас иска. Всичко това няма никакъв смисъл. Ако германците нападнат оттук, ще ги чуем. Може би утре сутринта на светло ще се редуваме на горния пост; това е достатъчно.

Уилкинс и Милър донасят още неща за горене от тавана. Не мога да реша дали да покрия лицето на Мънди, или не. Решавам да не го покривам. Още малко, и ще се побъркам, вече не знам какво да правя. Искам само да се вмъкна в спалния си чувал, да вдигна ципа, да се завия презглава и да слушам собственото си дишане. Иска ми се също и да побягна нанякъде. Краката ми треперят, готови да затичат.

Взимам една факла и се качвам до тоалетната. Нищо не излиза, а имам болки; обаждат се хемороидите ми от последните дни. Едва не захълцвам високо, но не от болките. Знам, че не мога току-така да сляза долу.

Качвам се на тавана, в скривалището на Уилкинс. Почти всичко е разчистено, изгорено. Уилкинс е подредил покрай стените нещата, които е сметнал за твърде ценни. Останалият багаж е струпан в средата на помещението. На едната стена са подпрени картините, които е извадил от рамките. Нареждам ги наоколо и сядам сред тях така, както седяхме с Уилкинс. Ужасно ми се ще да ме обладае спокойствие. Дълго седя на студа в тъмната, прашна таванска стая. Плача насаме. Щеше да ми бъде толкова по-добре, не само на мен, но и на всеки от нас, ако бяхме си доставяли един другиму утехата и подкрепата, от които толкова се нуждаехме; но младежите трудно споделят истинските си чувства. И това може би поначало позволява донякъде да има война.

Накрая слизам долу. Поглеждам часовника на Мънди. Три и половина е. Уилкинс и Милър спят, Гордън се грижи за огъня.

— Как си, Уонт?

— По-добре. Но ми е гадно.

— Седя тук и си мисля: май Мънди излезе най-голям късметлия. Спечели първата награда.

— Да, може и така да е.

— Дали целият свят се управлява от такива лайна като Лав? Ако сега преживеем това, все така ли ще бъде?

— Не мога дори да мисля за това.

Мел побутва краищата на няколко изгорели дъски към средата на огъня; те запламтяват и хвърлят отблясъци по лицето му. Изглежда също тъй зле, както аз се чувствам.

— Мел, мислиш ли, че Уилкинс има някакъв шанс?