Уилям Уортън - Отбой в полунощ

Германецът е изгубил ума и дума от уплаха. Това е същият, който режеше дърва, когато ходихме на първия дозор, онзи, който приличаше на Макс.

— Лошо ли е ранен, Майка?

— Костта е счупена малко над коляното и на излизане куршумът е отнесъл парче плат от задната страна. Направих му турникет, тъй че сега не кърви много. Но не ще да вземе хапчетата за ранени. Дори блъсна ръката ми със сулфамидния прах.

— Не го виня.

— Уонт, не може ли Шутзър да поговори с него, за да не се плаши толкова?

— Няма как, Ванс; самият Стан е зле.

— Трябва бързо да го измъкнем оттук, инак ще замръзне.

— Ти стой тук, Майка, а аз ще отида до хижата за шинели или нещо друго, в което бихме могли да увием и тоя, и Шутзър.

Определено забавям темпото. На лошо място сме, а аз вече губя сили. По пътя към хижата се затичвам, за да раздвижа кръвта си. Вътре огънят е угаснал. Подпирам вратата отворена; луната ми свети достатъчно, за да видя дългите, тежки шинели с високи яки на немската армия, метнати в долния край на всяко легло. Изглеждат още по-неудобни от нашите. Навярно, ако се връщаш от руския фронт, времето тук ти се вижда като същинска пролет.

В този момент ми хрумва първата добра идея за цялата нощ. Събирам шест шинела и ги помъквам през снега. Викам Гордън и Милър и им обяснявам какво да правят. Това е единственият начин да се измъкнем оттук. Връщам се при Уилкинс и му подавам два шинела. Ще имаме странен вид, но може да успеем.

Връщането е кошмар. Положили сме Мънди, Шутзър и германеца върху три шинела и сме ги покрили с по още един. Влачим така получената шейна, теглим я за ръкавите. Когато се движим, всичко е наред, но щом спрем, шинелите се залепват за снега и не щат да помръднат. Освен това по дъното на шейната и отпред се набива сняг. Тъй като сме четирима, редуваме се да теглим по трима наведнъж, а почиващият наблюдава да не изпадне някой и почиства събралия се отпред сняг. Въпреки че никога преди не сме минавали по този път, предполагам, че трябва да сме на около километър или малко повече от замъка.

Уилкинс ни разказва защо е тръгнал след нас. Трябваше да се сетя. Уеър и Лав пристигнали в замъка за военнопленника. Е, тъй или иначе, имаме един, поне докато е жив. Майката го е стегнал с турникет, направен от колана му „Gott mit wis“. О, не тази нощ! Любимата шега на Мънди беше: „Готин пунш“ — донякъде светотатство за един кандидат-свещеник.

Шутзър все още е в съзнание, но болките му се засилват. Германецът стене известно време, после утихва. Всеки път, когато спираме, за да се сменим, Гордън отпуска по малко двата турникета. Поглеждам Мънди. В известен смисъл прилича на истински труп — със скръстени на гърдите ръце, — обаче е усмихнат. Вероятно някоя спазма на лицевите мускули е разтеглила устните му.

Вече сме на края на силите си, все по-често спираме и се сменяме, когато внезапно от тъмното долита глас:

— Стой! Кой там?

Залягам, преди да разбера кой е. На английски е; Лав.

— Ние сме, сър. Второ отделение. Аз съм сержант Нот.

— Ритъм?

— Не знаем паролата, сър.

Тишина. Чувам гласа на Уеър, после пак на Лав. Още малко, и ще откача. Може би трябва просто да се разхълцам, да ревна или да запищя, за да си го излея някак. Навярно тогава ще разберат, че не мога повече.

— Пристъпете бавно напред за разпознаване. Дръжте ръцете си на главата.

С мъка се надигам с ръце на главата. Дланите ми са ожулени от тегленето и вкочанени от студ. Пристъпвам напред. На светлината на луната ги виждам, притаена в една падина.

— Добре, Нот, можете да си свалите ръцете. Защо не знаете паролата?

Уеър проговаря. Не бих могъл да кажа дума, без да зарева. В ужасно състояние съм.

— Вече пет дена са на пост, сър. Мислехме, че не е целесъобразно да им предаваме паролата по радиото.

— Ами да, при тия немски диверсанти навсякъде, облечени в американски униформи и говорещи при това чудесен английски, трябва да се внимава, лейтенант.

— Да, сър.

— Къде е останалата част от отделението ви, сержант?

— Ей там на пътя, сър.

— Успяхте ли да заловите военнопленник?

— Да, сър; но е тежко ранен.

Уеър излиза напред. Държи карабината си в лявата ръка.

— Чухме стрелба около петнайсетина минути след като изпратихме Уилкинс да ви доведе. Влязохте ли в контакт?

— Да, сър. Мънди загина, а Шутзър е тежко ранен. Може ли вече да ги внесем в замъка, сър? Шутзър и военнопленникът са в шок.

— Малее! Защо, по дяволите, не ни казахте по-рано, сержант?

Лав отваря кобура си и изважда пистолета.