Уилям Уортън - Отбой в полунощ

Тогава, без да отвори очи, Мънди отново се мъчи да проговори, мърдайки леко уста в снега. Навеждам се по-близо; едва го чувам.

— И помни! Не казвай на Майката!

После дъхът му спира; излизат мехурчета и една последна въздишка. Той се накланя напред и пада, ритайки с крака; после застива. Вдигам глава — Уилкинс стои над нас и плаче.

— Мъртъв ли е? Мъртъв ли е?

— Така мисля, Ванс.

— Той изтича, за да ме предупреди. Чух го как извика името ми малко преди да го застрелят. Нищо не разбирам. Чух стрелбата и имах прекрасна позиция. Можех да поваля всички тия германци, без да ми мигне окото; те даже не знаеха къде съм. Нищо не разбирам.

Майката плаче с резки, изтерзани хълцания; свлича се на колене на пътя до Мънди.

— Нали знаеш какъв е Пол, Ванс. Действа лудешки, без да му мисли. Винаги е правил грешки.

— Чувствам се ужасно. Сякаш някак си аз съм виновен.

— Не можеше да го предпазиш, Майка.

Загръщам разкъсаната куртка на Мънди. Вече не кърви. Когато падна по лице, ръцете му останаха под него, кръстосани на гърдите. Обръщам го по гръб и приближавам лицето си до устата му, за да се уверя, че дишането му е спряло. Отишъл си е.

Двамата с Уилкинс го хващаме под мишниците и за краката и го завличаме в края на пътя. Знам, че трябва да отида да им помогна с Шутзър. Гордън и Милър все още се занимават с него. Никой от германците не помръдва, само онзи на склона стене.

— Ванс, върви виж дали можеш да помогнеш на германеца. Аз ще погледна какво става с Шутзър. Внимавай този тип да няма нож или пистолет, или нещо друго. Първо провери.

Изтичвам нагоре към площадката пред хижата. Божичко, та тук е цяла кланица! Най-малко седмина убити за не повече от десет секунди. Не искахме това, никой от нас не го искаше, а ето че стана. Плача, едва дишам, но не треперя. Въпреки всичко върша необходимото. Най-вече мъча се да не мисля. Знам само, че трябва бързо да се измъкваме оттук. Щом като германците смятаха, че техните ще чуят инсценираното сражение, вероятно не са далеч. Могат изведнъж да долетят в атака.

Когато стигам до Шутзър, лицето му е зеленикавобяло. Гордън е извадил манерката си и му дава хапчета за ранени. Разпорил е куртката му по ръкава и всичко е в кръв, която се стича и попива в снега. Наглед е почти черна, също като при Мънди. Не прилича някак си на истинска кръв, а по-скоро на моторно масло — може би защото е толкова много и тъй гъста. Шутзър е превързан с два бинта през рамото, а ръката му е извита и завързана отпред в скута. Предницата на куртката му е посипана с жълт сулфамидов прах.

— Как си, Стан?

— Божичко, Уонт, каква каша! А всичко беше уредено, майка му стара! Не съм и предполагал, че Уилкинс може така да връхлети.

— Как ти се вижда той, Мел?

Навеждам се по-ниско. Рамото на Стан е смазано и ръката му е някак извита, изметната. Гордън е спрял кръвта с турникет.

— Изглежда, тъкмо Шутзър взе, че получи раната за един милион долара. Май свършиха дните ти като еврейски воин отмъстител, а, Стан?

— Баш аз, дето най-много държа да се бия с тия нацистки копелета, да бъда ранен! Не е ли гадост?

Шутзър преглъща с мъка, потреперва от болка. На път е да изпадне в тежък шок.

— Как е Мънди?

— Мъртъв, Стан. Свърши бързо. Не можех да му помогна. Без да ща, отново се разплаквам.

— Ах, мамицата и на тая зелка!

— Недей, Стан. Какво по дяволите, му оставаше? Помислил се е за измамен.

— Каква я забъркахме!

— И Мънди каза така. Поръча обаче да не казваме на Уилкинс.

— По дяволите, горкият Мънди!

— Историята е следната: те са ни сгащили и Майката ни е отървал. Ясно ли е?

Шутзър и Гордън се споглеждат, кимват. Помагам на Мел да положи добре Стан на земята. Трябва да се махаме и аз се задвижвам. Упътвам се нагоре към Уилкинс и германеца. Предполагам, че ще трябва да се върнем право в замъка, и то по пътя. Ще бъде голямо изпитание да мъкнем трима души, след като сме само четирима. Не можем да не вземем германеца, а няма да оставим и Мънди.

Минавам покрай немския подофицер. Проснат е по гръб с разперени ръце и крака като мъртъв актьор. Каската му е отхвръкнала; над дясното му око сред синкава вдлъбнатина зее малка дупчица, без много кръв. Наистина е плешив. Милър е действал отлично. Снегът наоколо не е отъпкан и подофицерът навярно изобщо не е разбрал какво го е ударило. Не смея да си представя последните му мисли. Божичко, ако беше оживял, сигурно сам щеше да започне Третата световна война!

Стигам до Уилкинс. Германецът лежи с краката надолу, подпрян на лакът. Очите му са отворени и ме наблюдава, не сваля поглед от спусъка на пушката ми. Сега съзнавам, че съм тичал с пръст върху предпазителната скоба на спусъка. Проверявам — предпазителят ми е снет, а не си спомням да съм го снемал. Кой знае какви грешки още ще извърша — но каква ли по-голяма грешка от тази може да извърши човек?