Уилям Уортън - Отбой в полунощ

Виждам как Мънди излита от хълма и хуква надолу към пътя. Изтичва далеч напред и крещи с все сила. Държи пушката над главата си; тича по пътя, маха с ръце, вика:

— Уилкинс! Майка! Престани, за Бога, спри огъня! Нов изстрел. Мънди пада на пътя. Този път е от люгер.

Подофицерът се обръща и стреля по Шутзър, който все още стои с метната през рамо пушка. Милър пада на колене и стреля; подофицерът се изпъва, завърта се и се строполява. Няколко секунди тишина. После и останалите германци започват да стрелят по нас на хълма. Няма какво да се прави. Аз изстрелвам и седемте патрона в пълнителя си, до мен стреля Гордън. Милър лежи проснат на земята. Шутзър сяда за миг, после се изпъва и се претъркаля. При нашата позиция и полуавтоматичните ни пушки германците нямат никакъв шанс. За десет секунди всичките падат; само един още мърда. Опитал се е да се изкатери по хълма към тоалетната. Изпуснал е пушката си, но сега е улучен и пищи на склона.

— Мел, бягай да видиш Шутзър и Милър! Аз отивам при Мънди! Внимавай някоя зелка да не се преструва!

Крещя, плача и търча. Всичко стана толкова бързо. Докато стигна до Мънди, на два пъти падам по надолнището. Просвам се на пътя до него. Отначало не виждам къде е улучен. Лежи по гръб, обхванал с ръце коленете си и се клати напред-назад. Все още диша, но при всяко вдишване гърлото му хърка. От ъглите на устата му бликва кръв. Не плаче, не пищи. Само повтаря шепнешком: „Исусе, Марийо, Йосифе! Исусе, Марийо, Йосифе!“

Успявам да го изпъна и да го обърна по корем. Прострелян е в гърба. Мъча се да открия раната. На едно място осветеният от луната сняг е доста стопен и почернял от кръвта му. Той с мъка застава на колене. В средата на гърба му зее голяма кървяща дупка.

Откачам щика си и раздирам с него куртката му. Мънди стои на лакти и колене, с глава между ръцете. Все още се клати.

— Почакай, Отче. Ей сега ще те оправя.

Свалям превързочния му пакет, съдирам краищата на ризата. Гърбът му е в черно и бяло в нощта. Малко вляво от гръбнака се вижда кръгла дупчица, широка около сантиметър. При всяко вдишване през нея се просмуква въздух и се образува мехурчета. Едва чувам заглушения му в снега глас:

— Има ли някой друг улучен?

— Всичко е наред, Пол. Не се тревожи.

Хвърлям око на Шутзър и Милър. Милър се е изправил; май нищо му няма. Двамата с Гордън се заемат с Шутзър, който е седнал. Мънди отново се мъчи да проговори, гласът му е тих като самото му дишане, думите излизат бавно, още по-бавно от обикновено.

— Всички немци ли са мъртви?

— Струва ми се, да. Не се безпокой за това. Ей сега ще те увием и ще те изнесем оттук. Само се отпусни; не мисли толкова. Студено ли ти е?

— Не, не ми е студено. Господи помилвай тези нещастни германци и всички нас. Еба си майката, каква я забъркахме!

„Еба си майката“ ли? Нима това е Мънди? Небеса! Запушвам дупката и я стягам с превръзка, прекарвам бинта отпред през гърдите и завързвам вървите. Опипвам земята наоколо, за да проверя дали куршумът не е излязъл, но не намирам нищо. Всъщност ръцете ми вече са толкова лепкави и мокри, че почти не усещам при пипане. Сипах и двете пакетчета сулфамид в раната. Сигурен съм, че най-малкото има счупени ребра и пробит бял дроб. И кой знае какво още. Отчето извръща глава и ме поглежда.

— Не казвай на Майката.

— Добре, Пол. Няма да кажем на никого.

А сега казвам на всички. Обаче дълго мълчах.

Вдигам очи, за да видя къде точно е Уилкинс. Може и той да е улучен. Може би някой от германците е разбрал откъде идва огънят и му е пуснал един куршум. Но го виждам да се задава по пътя. Придвижва се предпазливо от дърво на дърво; струва ми се, че само някой да мръдне, той ще стреля по него, който и да е. Все още няма представа каква е работата.

— Не се безпокой, Пол. Няма да кажем на Майката. Никога няма да узнае.

Свалям колана си и този на Мънди. Закачвам ги един за друг и стягам с тях превръзката, за да държи по-здраво. Сега кръвта тече по-бавно, но е по-гъста. Мънди се закашля.

При всяко кашляне от устата му бликва кървава слуз. Той се плъзва напред така, че бузата му се зарива в снега; все още е на колене, с вирната задница. Мъчи се да каже нещо, задавен от кръв. Свалям каската си и клякам до него, почти опрял ухо до устата му.

— Май тия петъчни причастия не ми бяха много от полза, а?

— Ти нямаш нужда от тях, Отче.

Не съм сигурен, че ме чува. Очите му са все още отворени, почти прозрачни, луната свети през тях. Топвам десния си палец в смесицата от сняг, слуз и кръв край устата му. Описвам върху челото му кръст, затварям очите му, описвам кръстчета и върху тях, после и върху двете му длани. Не мога да измисля какво да кажа така, че да ми остане утеха за цял живот.