Уилям Уортън - Отбой в полунощ

Този път всички си слагаме снежните халати. Стаята е в ужасен вид. Може би докато ни няма, Майката ще поразтреби. И без това няма да има друга работа, а тъй като ще трябва да стои край радиото, не може да се завре горе. Признавам, че се безпокоя за него; както каза Мел, той е в ужасно неизгодно положение. Като в някаква игра, в която всички са комбина и пазят тайна или си имат парола, а единият е непосветен и излиза глупак. Не е честно, но се надявам на добър край.

Проверяваме пушките и гранатите си, слагаме си патрондаши, сякаш отиваме на сериозно разузнаване. Това е най-вече театър за пред Майката, за да изглежда всичко както подобава, но все пак не се знае. При това Гордън и Мънди не са влизали много-много в контакт с тия германци, освен по време на коледната сцена и песните, та може и да се уплашат. Би трябвало всички да сме предпазливи, но толкова е нереално, че не действаме както трябва. Все ми се ще да бяха ни дали засега един военнопленник и да бяхме отложили сцената с голямото залавяне за по-късно. Но може би те знаят неща, които ние не знаем. Може оттук наистина да мине голяма офанзива. Уеър също ми се видя доста уплашен.

По-нервен съм, отколкото предполагах. Все пак, когато излизаме навън и потегляме, не е чак толкова зле. Не вали, луната свети силно. Също както в онази нощ, когато германците сложиха плашилото — ниски, бързо плаващи облаци, които скриват и откриват луната, падащи сенки в бяло, синьо и черно. При този сняг, когато има луна, е светло почти като бял ден, замръзналите кристали блестят на лунните лъчи. Определям интервал от по десет метра. Шутзър върви най-отпред в ролята на скаут, аз съм след него. Зад мен крачи Мънди, после Милър; Гордън охранява тила. Нормален патрулен строй, само че по-сбит. След завоя спираме, за да облечем Милър в костюма му.

Снегът е дълбок и пръхкав; при всяка стъпка влиза в ботите ми. Има звезди и студен вятър. В такива вечери с удоволствие съм се пързалял на кънки по леда на някое дере и съм палил огън, но тази нощ изглежда тиха, безмилостна и изпълнена с очакване.

Тръгваме по течението на потока към колибата. Решил съм да минем по същия заобиколен маршрут, по който ходихме първия път до хижата. Познаваме го, а и по него ще излезем на върха на хълма, откъдето постът им ще остане под нас. Въпреки че ще ни чакат, безпокоя се за този първи контакт с германския караул. Смятаме да се спуснем бавно, за да не изплашим някого. Колелцата на ума ми все не спират да се въртят, очаквам най-лошото.

Когато стигаме до подножието на последния скат, давам сигнал на останалите да спрат — т.е. на Гордън и Мънди. Милър се появява в своя костюм. Шутзър се съгласява да се приближи пръв до поста им, докато останалите чакаме на билото. Двамата с Милър ще уговорят всичко. Сега е твърде тъмно, не се вижда добре, понеже луната се е гмурнала зад голям куп облаци. Едва различаваме светлата бяла ивица на пътя в седловината между нас и хижата. Но не съзираме поста, който открихме първия път. Може би вече не държат там хора. Може би и те като нас вече не се страхуват толкова, а гледат само да се подготвят за голямата капитулация. Шутзър се навежда към мен.

— Е, хайде. Не знам какво да им извикам, за да не ме застрелят. Просто ще се спусна надолу и ще викна: „Другарю!“

Зад мен стои Милър.

— Говориш, като че ти ще се предаваш. Сигурен ли си, че си наясно с мисията си, Стан?

— Не ме закачай сега, Милър.

Милър застава зад мен, докато Шутзър тръгва надолу. Стан крачи и вика високо: „Другарю!“, без обаче да крещи. Чувам глас в тъмното, който отговаря: „Kamerad“ Давам знак на останалите да минат малко по-нагоре по билото, докато пред нас се открива добър изглед към хижата. Казвам на всички да прикриват Шутзър и да бъдат готови за стрелба, ако стане нещо. Определено имаме предимство в случай на сражение. Все повече се убеждавам, че германците са били честни.

Не изпущам Шутзър от око. Наблюдавам го как стига до мястото, където миналия път беше постът им. Тогава виждам силуета на един германец, който изпълзява от окопа; двамата поемат заедно надолу към хижата. Чакам знак от Шутзър, но нищо не последва. Двамата пресичат пътя и се изкачват по отсрещния склон. Луната отново грейва и осветява съвсем ясно Шутзър, който прекосява площадката пред хижата и влиза вътре.

Чакаме. Няма какво друго да правим. По целия път Шутзър носеше пушката си на рамо, тъй че трябва да се е чувствал достатъчно безопасно.

След пет-шест минути Шутзър излиза на вратата на хижата и ни махва с ръка да слезем долу. Поглеждам към Гордън и Мънди, за да видя дали са по местата си.