— Ти какво ще кажеш, Стан?
— Аз съм готов, изгарям от нетърпение да тръгваме.
— Добре, ей сега идвам.
Излизам навън да се изпикая. Бих могъл да се кача горе, но искам да видя какво е времето. Предполагам, че е към девет часа. За да стигнем до колибата, ни трябва не повече от половин час, тъй че имаме достатъчно време.
Облачно е. Не вали сняг, но облаците са тежки и всеки момент може да заръси. Удивително спокоен съм; навярно приличам на обкръжен от хрътки заек, който се отказва да се бори. Видях как с Дженкинс стана така. Той престана да се интересува от каквото и да било. Току се изкачи на някоя гола височина, дъвчейки шоколад. Слава Богу, че Едуардс го забеляза отрано и го изпрати в тила. Мисля, че не се натягаше за нищо; беше се предал; дори не знаеше вече какво, по дяволите, върши.
Влизам вътре. Взимам ръката на Милър и поглеждам часовника му. По-късно е, отколкото си мислех — десет без двайсет и пет. Шутзър и Милър ме чакат. Милър е натъкмен и издокаран от Гордън. Ако разполагахме с грим, Гордън сигурно щеше да му изрисува и белег от рана на бузата. Милър дотолкова прилича на жестокия немски войник от филмите, та чак ме хваща страх. Не ми се вярва, че е наш . Изцяло е потопен в ролята си; може би именно той е нацисткият шпионин сред нас.
След няколко минути започва да ме свива коремът. Само да се накачуля като войник, тръгнал на дозор, е страхотна сцена.
Сега, като уличен художник в Париж, често ми се връща това чувство, когато се приготвям да изляза да рисувам. Да вървиш с триножника на гръб, с шишенца терпентинови бои и лак по джобовете и с опънато на триножника платно, ужасно напомня да носиш бойно снаряжение. В действителност дори употребявам същата дума — тръгна ли да рисувам, казвам, че съм „в бойна готовност“.
Но има голяма разлика, макар че рисуването е риск и носи физическо изтощение, то е дяволски по-удобно. Хората могат да се надвесват над главата ми и да ми задават глупави въпроси, но никога нямам чувството, че зад мен стои някой, който държи живота ми в ръцете си. Когато чувам щракане, то е от фотоапаратче, а не от снет предпазител.
Тръгваме, без да оставяме разстояние помежду си. Нарамили сме пушките и вървим така, сякаш отиваме на училище или пък, да речем, на кънки след училище. Уж сме големи умници, а все не си взимаме поука. Може би трябваше да използвам трите си нашивки, но не го правя. В края на краищата в тази работа определено съм само фигурант.
Стигаме до колибата малко преди десет; те са вече тук. Същите двама са: подофицерът и онзи бледият, с унилия поглед.
Ние с Милър оставаме на билото, докато Шутзър се спуска надолу. Милър само дето не пъхва ръка под копчетата на куртката си. Стои като Наполеон, наблюдаващ битката при Бородино. Дори е изнесъл единия си крак малко по-напред.
Решихме да не носи пушка, така че е невъоръжен, освен с една граната, която окачихме на колана му под куртката, за да се издува като пистолет.
Шутзър се обръща и ни дава знак да слизаме. Аз изоставам малко, за да ги прикривам донякъде, все още с пушка на рамо, но готов да я хвана в ръце и да открия огън. Доколкото виждаме, нямат оръжие, също като миналия път.
Шутзър прави голяма работа от представянето на Милър. Остава само да вземе да му се поклони. Немският подофицер кима кратко с глава, а Милър идеално му подражава, още малко, и ще го вземат в германската армия, ако не внимаваме. Шутзър ни замъква на няколко стъпки встрани.
— Чувствам, че вече навлизаме в същността на нещата. Милър, просто си придавай строг вид и само кимай или клати глава, когато ти говоря. Уонт, предполагам, че Милър ще трябва да взима решенията сам, на място. Не виждам друг начин. Все още не съм сигурен в другия тип. Мисля, че именно той е замислил цялата работа, но не знам дали говори английски.
Всичко това е изречено полугласно недалеч от германците, сякаш си говорим за най-обикновени неща. Милър стои с ръце на кръста.
— Добре, Шутзър, давай тогава.
Господи! Говори също като генерал. Даже не се усмихва. Шутзър се връща при германците, а Милър се затътря тежко подире му. Аз охранявам тила, все още бдителен.
Шутзър започва да говори с подофицера, който не сваля поглед от Милър. Милър го гледа право в очите, сякаш разбира всичко, но после внезапно се обръща към Шутзър. А Шутзър изглежда невъзмутим като призрак.
— Да, те действително искат да се предадат. Всъщност държат това да стане още тази вечер. Обаче ето какво: убедени са, че ако се предадат без бой, или домашните им ще пострадат, или пък те ще бъдат разжалвани след войната.
Читать дальше