Уилям Уортън - Отбой в полунощ

— Но не споменавай за снежния човек или за плашилото и боя с топки.

— Няма. И не бива да казваме още нищо на Уилкинс.

— Няма да казваме на никого, докато не разберем нещо повече. Може би аз съвсем греша и те въобще нямат намерение да се предават. Може би ти си прав, че това е просто някакъв умопобъркан, сложен, измислен от тях начин, за да ни вземат в плен без голяма суматоха.

— Ама че си, Шутзър! Тъкмо се бях зарадвал и ти взе, че опропасти всичко!

— Съжалявам; искам само да сме съвсем наясно. Ще бъдем двамата с теб; ако не стане, поне ще сме опитали. Как инак, по дяволите, може да свърши една война? Все някой трябва да опита.

— Добре тогава; само двамата с теб; засега.

Обсъждаме още малко. Най-забавно ни е да съчиняваме почетната грамота. Майката ще бъде провъзгласен за „Тигърът на Ардените“; ще се превърне в легенда. Може би ще успеем да му издействаме дори почетния медал на Конгреса. Името на Уилкинс ще бъде напечатано върху долара. Според мен номерът е да включим и Уеър; но това е работа на Шутзър. Щом Милър и Гордън са вътре, лесно ще доизмислим всичко. Навярно дори ще успеем да накараме и Отец Мънди да даде своя малък принос. Той е готов на няколко разумни лъжи в името на добра кауза.

В десет имам радиосеанс. Този път попадам на Флин. С гадния си престорен гласец той ми казва да се обадя пак след пет минути; Уеър искал да говори с мен. Изключвам и се изтягам на един дюшек. Правя усилие да издържа тия пет минути без цигара и без часовник. Може би ще ги направя десет, за да създам напрежение.

Когато се прибрахме, дадох на Шутзър една партия бридж за повторно разиграване и те съумяха да откъснат за малко Гордън от цигулката, колкото да направят играта.

Цигулката стои в отворената си кутия, подпряна на един сандък за гранати. Наистина е красива. С удоволствие бих се опитал да я нарисувам. Старанието да докарам тия силни и меки извивки би ме отвлякло от всички глупости. Искам да я нарисувам както си стои така, в кутията, с отворен капак и с лъка върху струните.

Отгоре й има някакъв оранжев кръг с поочукана вдлъбнатина по края. Приближавам се, навеждам се и я помирисвам; мирише на бор. Кутията е подплатена с тъмнозелено кадифе, а от долната страна на цигулката, малко накриво и леко на една страна, е закачена кадифена възглавничка, под струните, върху червеникавокафявото дърво, се е събрал прашец. В горния й край са изрязани две извити фигури, прилични на музикални ноти.

За първи път разглеждам цигулка. Нищо чудно, че Гордън толкова се е развълнувал. Трябва да е прекрасно да държиш такъв красив предмет под брадата си и да изтръгваш от него музика. Ще направя рисунката върху вътрешната страна на кутия за дневен порцион; кутиите за неприкосновения запас са твърде малки.

Минават поне десет минути, преди да се върна до радиото. Уеър отговаря веднага.

— Какво става при вас? Приемам.

Какво ли може да е узнал?

— Към дванайсет и два, нула нула ни закачаха малко на поста, но това е всичко, лейтенант. Приемам.

Отговор не последва. След десетина секунди отново включвам и повтарям.

— Става нещо голямо, Нот. Получихме невероятни сведения. Проклетите зелки атакуват навсякъде. Може би това е най-голямата акция във войната. Тук всички са възбудени; говори се за изтегляне на целия полк. Приемам.

— Уилкинс казва, че чул нещо като тежък артилерийски огън някъде на юг и зад нас, но другите не са забелязали, сър. Освен това снощи ни се стори, че долавяме шум откъм колибата. Аз и Шутзър ще отидем пак на оглед. Приемам.

— Майор Лав изпрати първо отделение на дозор за залавяне на език. Приемам.

По дяволите! Едуардс с цялото си отделение навън в това мръсно време за хващане на военнопленник! Тоя копелдак Лав!

— Тук всичко е спокойно, сър. Приемам.

— Добре, дръжте отделението си на място, Нот. След два часа имаме заседание на щаба. Ще ви осведомя за положението при следващия радиосеанс. Приемам.

— Разбрано, сър. Приемам.

— Приемам и край на предаването.

— Край на предаването, сър.

Изглежда, никой не обръща внимание на моя сеанс на радиовръзка с полка. Всички са погълнати от играта. Само Шутзър вдига поглед и ми намига. Изтягам се на един дюшек и се опитвам да премисля нещата. Ония галфони в полка се паникьосват от какво ли не; навярно няма нищо. Неведнъж съм виждал как свързочниците напълно объркват работите.

Въпреки това ме е страх. Страх ме е да изляза пред германците и евентуално да говоря с тях. Накрая се унасям в сън. Сега през деня държим по един човек във всеки окоп, така че мога да спя колкото си ща; но ако ще ходим да се срещаме с тия германци, имам само около час. Заспивам тъкмо когато Мънди кара Милър да си поговорят за „Сбогом на оръжията“. Милър не ще да я обсъжда. От всички само Мънди смята, че това е голяма книга. А вече нямаме друго за четене, освен някакъв роман, наречен „Вечната Амбър“, пък и той е в отделението на Едуардс. Кой знае кога ще го свършат. Както разбирам, май няма да се хареса на Мънди. А може би ще му хареса, пък ще каже обратното. Това е последната ми мисъл.