Уилям Уортън - Отбой в полунощ

Тогава разказвам на Стан и Мел за случилото се в онзи окоп край лагера: как бягахме през гората и прочие. Старая се да го предам точно както си беше, без да изпускам нищо и без да украсявам. Те слушат внимателно, споглеждат се, не вярват на ушите си, но в същото време знаят, че нямам причина да лъжа. Когато свършвам, Стан заговаря пръв:

— Мисля, че не бива да му казваме. Вземем ли веднъж зелките в плен, тогава можем да разиграем състезание по шах. А когато тръгнем за залавянето им, ще оставим Уилкинс тук, да пази замъка и да седи до радиото. Ще бъде съвсем естествено.

Гордън приема това с присъщото си безизразно лице — сякаш не е чул.

— Все пак си мисля, че трябва да кажем на Майката; инак бихме имали такова голямо предимство, че няма да е честно. Но аз ви разбирам; нека помислим. Засега, ако вие, момчета, сте решили да опитате, трябва вече да потегляте, за да видите дали в „старата казарма край града, близо до фенера, що свети и сега“, наистина има някакви германци. Аз ще си отварям ушите и само да чуя нещо, веднага долитаме на помощ. Ако имате нужда от нас, дайте два изстрела бързо един след друг, бройте бавно до три и стреляйте още веднъж. Става ли?

Шутзър поглежда часовника си и двамата кимваме. Да, така ще направим.

— Ако вие, момчета, не се върнете до един и половина, ще се свържа с полка и ще им кажа, че сте тръгнали на дозор.

— Уеър е на заседание на щаба. Ако ме потърси, преди да сме се върнали, кажи му, че сме отишли на нещо като дозор за рекогносцировка.

— Добре.

С Шутзър тръгваме по същия път, по който ходихме преди тримата с Гордън. На около двеста метра от колибата Шутзър ми прави знак да изостана на петдесет метра, така че едва го виждам между дърветата. Цялата работа е много по-съмнителна, отколкото ми изглеждаше. Развил съм условен рефлекс да не вярвам на германците. Предполагам, че и те ни нямат много-много вяра — мисля, че дори не ни уважават като войници, а може би и във всичко друго. Трябва да кажа, че аз ги уважавам като войници. Ако те бяха толкова многобройни в тази тъпа война, колкото нас, не смея да си помисля как щеше да свърши всичко.

Шутзър спира и прикляка на едно коляно на билото, откъдето може да огледа колибата. Аз залягам и чакам. После с разперени палец и показалец и с леко движение напред ми дава знак „Всичко е наред, да вървим“. Преваля билото бавно, с насочено оръжие. Аз го следвам внимателно също с насочена пушка със снет предпазител. Поне сме научили нещо от онова лудо търкаляне в снега.

Когато стигам на върха, от заветната страна на колибата, то се знае, стоят двама немски войници. Изглеждат невъоръжени. Единият, вероятно подофицер, може би същият с шмайзера от снощи, говори с Шутзър.

Шутзър е метнал пушката си през рамо. Залягам току зад билото, за да остана извън полезрението им. След три-четири минути Шутзър се затътря нагоре към мен. Целият е потен, тъй както се потеше в банята в хотела в Шелби, докато чакаше реда си с момичето.

— Е, ето че са тук. Шефът им, един подофицер, иска да говори с нашия командир. С моя идиш и неговия немски горе-долу успяваме да се разберем.

— Не съм чат на езика, Стан, а и нямам нашивки. Изобщо няма да ми повярва, че съм офицер.

— Може би просто не му се ще да разговаря с евреин, особено щом ще се предава в плен. Дай пак да отида при тях. Ще му кажа, че командирът ни не е дошъл с нас. Другият е по-млад и кой знае защо, ми се струва, че разбира малко английски. Изглеждат невъоръжени, освен ако имат пистолети или скрити пушки от другата страна на колибата.

— Божичко, Шутзър! Какво да правим? Казаха ли, че ще се предават?

— Не. Само, че искат да говорят с нашия командир.

Една минута стоим и мислим.

— Виж какво, Уонт, ела с мен. Ще им кажем, че нашият офицер е горе в замъка. Аз ще превеждам думите му, а ти ще наблюдаваш другата зелка и ще внимаваш дали схваща какво си говорим. На теб поне ти личи, че не си евреин; може би ще каже нещо повече, ако дойдеш и ти.

И така, спускаме се отново по хълма, като се мъчим да вървим небрежно, сякаш за нас е най-обикновено нещо да си говорим с германци. Когато се приближаваме, виждам, че не са същите, които наблюдавахме пред хижата. Трябва да са от онези, които ни изненадаха на склона. Единият, облегнат на стената пуши свита на ръка цигара в жълта хартийка.

Запътваме се право към онзи, с когото говори Шутзър. Боже мой, изглежда досущ като немски войник от холивудски антинацистки филм; само че е изтощен, опърпан. По-висок е от Шутзър с почти две педи и има хлътнали светлосиви очи. Русите му вежди са толкова гъсти, че пречат на погледа му, трябва да вижда света през мрежа от косми. Може би нарочно ги е сресал над очите си, за да не можем да проникнем в дяволските му намерения.