Уилям Уортън - Отбой в полунощ

Кожата на лицето му е опъната върху скулите и от ъгъла на очите тръгват дълбоки дълги бръчки, почти като белези; от двете страни на носа му към брадичката също се проточват бразди. Може да е на всякаква възраст между двайсет и пет и четирийсет години. Когато отваря уста, виждаме, че има един клинообразен счупен преден зъб, а единият му кучешки липсва. Прилича на често бит бейзболен защитник. Облечен е в светлозеленикава бойна униформа и дори в този студ не носи шинел или каска, само тяхното бойно кепе, което прилепва към главата му, измачкано и омазнено. Имам чувството, че е почти плешив.

Двамата с Шутзър повеждат разговор. Трудно се разбират, но си помагат с жестове и опитват различни думи. Когато Шутзър не разбира, германецът главно натъртва думите си, а Стан сякаш играе на гатанки, защото всеки път се мъчи да изказва мисълта си по друг начин. Зелката посочва нашивките и знаците по пагоните. Предполагам, че все още държи да се срещне с нашия офицер.

Шутзър вади две пакетчета по четири цигари и няколко от своите неизчерпаеми клечки кибрит и ги раздава. Войникът, който стоеше облегнат на заслона, изоставя евентуалното скривалище на оръжието им и се приближава, за да си вземе. Шутзър запалва и четирите цигари с една клечка въпреки вятъра. Приближаваме се до заслона, на завет. Другият германец ми се усмихва, аз също му се усмихвам в отговор.

Този е по-млад, с бяло, изпито лице. Очите му са издължени, тъмни и влажни, сякаш е плакал или ще заплаче. Понякога очите на Уилкинс са такива. И двамата носят обичайните немски черни кожени ботуши с дебела подметка и кабари, но прогизнали от влага, смачкани и протрити.

Стоим прави, а първият германец започва дълга реч. Сякаш няма намерение да свърши. Не повишава тон, дори не ни поглежда много-много, но изкарва речта си на един дъх, като научена наизуст. Вече допушваме цигарите си, когато той млъква. На няколко пъти Шутзър го прекъсваше, щом не разбираше нещо, така че това също забави нещата. Сега Шутзър се обръща към мен.

— Така. Мисля, че разбрах. Първо, иска да говори с нашия офицер. Каза ми някои неща само за да уверим нашия офицер, че намеренията му са сериозни. Тия момчета са уморени от войната. Прехвърлили са ги тук през цяла Германия чак от руския фронт, където са им взели здравето. Казва, че зелките започват голяма нова офанзива тук, на запад, малко южно от този сектор. Те са част от някакъв разузнавателен батальон или поделение и са напълно убедени, че войната е към края си. Не искат да бъдат убити в последните й дни, след като са преживели цели пет години. Той смята, че поделението им ще атакува след ден-два, а тяхната група не ще да има нищо общо с тая работа. Сигурни са, че даже и да оцелеят след това нападение, навярно пак ще ги изпратят на Източния фронт.

— Каза ли направо, че желаят да се предадат?

— Не каза точно тия думи, но изглежда, това е същността. Все повтаря, че иска да говори с нашия командващ офицер. Обясних му, че имаме само един подофицер. Той казва, че и това е достатъчно. Те били всичко на всичко седмина.

— Ти какво мислиш, Стан?

— Е, можем да се върнем в отделението и да обсъдим. Ще му кажа, че ще говорим с нашия командир.

— Добре, кажи му.

През това време германците стоят и чакат. Пушат по втора цигара от тия, които им даде Шутзър. Подофицерът смуква дълбоко за последен път и размазва фаса в снега с тока на ботуша си. Шутзър отново започва да ломоти. Аз наблюдавам другия; все още не съм сигурен дали разбира. Шутзър сякаш не е същият, когато лее своя идиш; излиза много по-напевно, гърлено. На английски той говори на кратки, резки изблици, сякаш едва успява да накара езика си да следва ума му. Сега отново се приближава към мен.

— Така. Да вървим. Казах му, че ще дойдем с нашия командващ офицер вдругиден в десет сутринта. Чакай да повторим часа.

Стан се връща при него и се бави още няколко минути.

— Точно така, в десет часа, с нашия офицер, вдругиден, на същото място. Той иска да бъде утре, но ние трябва да се подготвим.

Германците вече поемат нагоре по хълма. Носят в ръце един маузер и един шмайзер, а не видях откъде ги взеха. На тръгване по-младият ни махва с ръка и ни се усмихва. Ние със Стан им обръщаме гръб и поемаме назад по пътя, по който дойдохме.

— Какво ще правим с офицера, Стан? Уеър ли ще доведем?

— Да не си луд? Имаме си такова чудесно подобие на офицер в собственото си отделение: цялата немска армия не може да ни излезе с по-добър. Само да го видят, и ще запълзят по корем пред него.