Уилям Уортън - Отбой в полунощ

В два часа отново съм караул. Чувствам се мръсен, прашен. Очите ми парят от дима на факлите и от камината, която връща, гърлото ми стърже от сухота. Червото ми държи, но отляво нещо все ме пробожда и всичките ми вътрешности са като усукани. Имам нужда от още малко дълбок, спокоен сън. Чудя се дали навън все още вали.

Спъвам се и се пързалям надолу по хълма. Излязъл е източен вятър. В студения въздух прехвърчат леки снежинки, но може би са само попаднали от дърветата или издухани от земята.

Мел стои на поста и ме чака. Вече се смрачава. Следващата смяна са двама. Напъвам се да измисля нова парола. Божичко, цялата работа изглежда толкова смешна, като да покриваш нормите за значки на бойскаутите. Понякога просто не мога да придам смисъл на нещата; и това май ти остава проблем за цял живот.

Гордън чака с пушка на рамо. Дори и той изглежда скапан.

— Божичко, Уонт, умирам от болка в стъпалото, на същото място, дето имах окопен ревматизъм! Пробожда ме като свредел, а вляза ли на топло, ужасно боли.

Той обикаля в кръг и тъпче с крака. Не бях помислял досега как може да се отрази това студено време на болните му крака. Запътва се нагоре.

— Почакай за миг, Мел.

Той се връща.

— Кажи на останалите, че паролата за тази вечер ще бъде „звън-звън звънчета“.

— Добре, „звън-звън звънчета“. Само за това ли ме върна?

— Не. Мел, какво става според теб? Толкова съм объркан, че не мога да мисля; не ща да мисля.

— Уонт, тази война е такава каша, че не си струва да се мисли много-много. Опитай се да се отпуснеш. Нищо не можеш да направиш, освен да паднеш убит, ранен или да се измъкнеш по някакъв начин. Това е всичко, безполезно е да се тревожиш.

— Ами планът на Шутзър да турим край на войната? Как ще съчетаем това с нареждането на Уеър за военнопленник и с ония развилнелите се от щаба?

— Това може да почака. Но въпреки всичко, Уонт, все си мисля, че сме длъжни да кажем на Майката. Той трябва да знае. Виж какво, замръзнал съм и умирам от болка в крака; прибирам се. Не се тревожи; отпусни се.

Облягам се на стената. Не е лошо да останеш за малко сам. Събитията така напират, а аз държа да действам правилно. Прехвърлям в ума си всички възможности. Но кой знае защо, мозъкът ми не работи. Студът нещо ме е повредил; студът, страхът и тревогите. Когато се затворя в себе си от студ, мозъкът ми така се свива, че отказва да мисли. Иска да си спомня само какво значеше да се безпокоиш за контролните по геометрия и пресичането на прави. Сякаш е било преди десет хиляди години; времето на моята ролка жестоко се е скъсало.

На всеки половин час се обаждам в замъка; най-често ми отговаря Милър. Питаме се какво ли е станало с първо отделение. Но просто не можем да го обсъждаме; никой от нас не ще да предположи нещо лошо. Избягваме да мислим за това.

Гледам и слушам как се спуска мракът. Разтопеният сняг започва да замръзва; всичко пращи и пука. Мъча се да си спомня коя дата сме; може би дните вече растат и всеки следващ ще бъде малко по-дълъг от предишния. А колко ли още ни остават, докато спрем да ги броим? От половин година дори не сме влизали в сражение; а като си помислиш за тия нещастни германци…

Следващият караул са Милър и Шутзър; поне така мисля; както обикновено отделението е минало на самоуправление. Те по-добре от мен знаят какво е положението, а мен не ме е грижа особено. Времето минава; вече е съвсем тъмно. Студено ми е.

Когато Милър и Шутзър слизат, аз ги задържам със „звън-звън“, като се мъча да измисля някаква асоциация от военния жаргон. Шутзър ме контрира със „звънчета на парчета“. Двамата идват до стената при мен. Шутзър подкарва направо:

— Какво мислиш, Уонт? Говорихме си с Милър: смятаме ние тримата да проведем операцията, като отидем утре в десет часа и уредим цялата работа. Най-малкото ще можем да вземем военнопленници за Лав. Може даже да ги попитаме има ли някой доброволец още начаса, а по-късно да приберем останалите; да ги вземем на автостоп, тъй да се каже.

— Ами Уилкинс?

— Да не го безпокоим повече, отколкото е нужно. На него си му е добре там горе на тавана; размества мебелите, кара се с Милър или с мен, когато се качваме за дъски. Господи, пред него аз, Станфърд Шутзър, се чувствам направо като плячкосващ варварин само задето искам да изгоря примерно едно старо легло или счупен стол, за да поддържаме топло. Защо не го оставим на мира? Не е необходимо да го караме да се развилнява тъкмо сега срещу нас, нали?