Уилям Уортън - Отбой в полунощ

Поглеждам към Милър. Тъй вече е запалил цигара, вперил поглед в ботите си. Вдига глава; имам чувството, че е съгласен с Шутзър. Аз също нямам нищо против; доколкото схващам, не нарушаваме никоя точка от устава.

— Добре, Стан, тъй да бъде. Щом вие с Милър сте „за“, и аз няма да се цепя.

Вече не е приятно да влезеш вътре; помещението е изпълнено с миризмите ни. Трудно ми е да си спомня какво почувствах първия път, когато пристъпихме в тая стая. Сега е такъв хаос. Понеже Уилкинс прекарва повечето време горе, няма кой да разтребва.

Наоколо се въргалят отворени консерви десети номер и немски сардини. По дюшеците и по пода са нахвърляни снаряжение и дрехи. Старая се да не гледам. Прибирам някои от собствените си вещи; оставям пушката и коланите си до вратата.

Взимам две бутилки и отивам до джипа да ги напълня за факлите. Навън може да е студено, но поне е чисто и мирише на хубаво. Ще накарам Милър да провери палят ли джиповете и могат ли да потеглят; май ще трябва да затъкнем възглавници около акумулаторите, за да не замръзнат. Не, това е глупаво. Проверявам германските туби; всъщност още не сме изразходвали и половината от едната, тъй че имаме достатъчно бензин. Все се тревожа за какво ли не. Вдишвам чистия въздух, но ми мирише само на бензин.

В стаята се настанявам на един дюшек. Затварям очи и се мъча да си представя, че съм другаде. Не съм роден за подофицер, това е сигурно. Не ме е грижа за тия неща, какво остава да карам хората да ги вършат. Едва ми стигат силите да се грижа за себе си. По-рано Макс и Луис вечно тичаха насам-натам, вървяха по петите ни, следяха дали всичко е свършено както трябва и веднага ти казваха, ако не е; също и Едуардс. Тези момчета бяха подофицери по природа. Господи, надявам се, че първо отделение е живо и здраво!

Ето че отново ми се явява онзи спомен, понякога просто не мога да го отпратя, да изключа.

Ние с Гордън стигнахме първи до Макс. Тъкмо бяхме занесли Мори на фелдшерите. Отначало не разбрахме какво му е; поне не мислехме, че е нещо сериозно. Стоеше на колене, превит на две. Нищо не се виждаше, само дето притискаше с ръце долната част на корема си, а пушката му лежеше до него. Каската му бе паднала на земята, пред лицето. Не пищеше, дори не стенеше. Стискаше здраво очи.

Минохвъргачките и гаубиците още сипеха снаряди. Ние с Гордън сме се залепили за земята, не смеем да мръднем.

Макс прилича по-скоро на подкосен футболен играч, комуто са изкарали въздуха, отколкото примерно на ранен. Сантиметър по сантиметър Гордън се приближава към него. Луис само клати глава, без да помръдва. Внезапно се изправя почти в цял ръст и пада на едната си страна. Кръвта му бликва върху Мел на две-три струи като гейзер; всяка следваща е все по-слаба, докато накрая потича в гъсто ручейче.

Сваляме бързо панталоните му и какво да видим — парче шрапнел, голямо колкото половината на ракета за тенис на маса, само че заоблено, врязано дълбоко в слабините му, чак до кокала на бедрото. Мъчил се е да го измъкне с пръсти, но не е могъл.

Какво ли не опитваме, за да спрем кръвотечението. Дори привързваме към раната манерката му, като я стягаме с колана, но нищо не помага.

Макс не казва нито дума, само стене и от време на време изплаква. Виждаме прерязаната артерия, подобна на гумена тръбичка, но не можем нито да я запушим, нито да я хванем. Гордън опитва да му даде от хапчетата за ранени, но Макс не може да гълта; вече е на път за онзи свят. Сигурен съм, че е умрял, преди да го отнесем.

Докато го носим, виждаме другия Луи, Къроло, само на трийсетина метра от нас, в малка вдлъбнатина на земята, тъй че не се забелязва, ако си залегнал. Гордън изтичва приведен дотам и се връща позеленял. След като внасяме Макс, веднага пак излизаме и прибираме другия Луи. Между отворените му очи се е вклинило нащърбено парче метал.

Това се казва дозор; превърна се в поголовна кланица. Лав трябва да е разглеждал картата обърната надолу или пък откъм гърба. Дори не си спомням какво всъщност трябваше да извършим онази сутрин в мократа хлъзгава ливада над кръстопътя, където една стара бяла кравичка си пасеше калната трева.

Казах, че няма да разправям за този кошмарен ден, но ето, че не издържах. Вече не мога да разчитам на себе си.

Телефонът иззвънява, а аз още не съм заспал. Мънди го вдига.

— Не, Мънди е насреща. Да, добре, момент.

Отчето приближава към мен кутията с батериите на телефона и ми побутва слушалката.

— Шутзър е; иска да говори с теб.