Уилям Уортън - Отбой в полунощ

— Мел, кажи на Шутзър, че си прибрахме бинокъла и картата; няма защо да се тревожим за протоколи.

— Той отиде по нужда. Как така? Да не би да са се приближили съвсем и да са ви ги донесли като коледни подаръци, увити в луксозна хартия?

— Оставиха ги при плашилото. Между другото плашилото е пак по специалността на Шутзър, немски вариант на великия вожд. Каква е тая работа според теб, Мел? Аз не мога да разбера.

— Признавам, вече се отказах от всякакви предположения, че войната е свършила или дори, че скоро ще свърши, макар това да е най-голямото ми желание.

— Би било разкошен коледен подарък, нали? Добре, това е засега, момчета. Нова година, войната отмина, хайде у дома! Трябва да кажа, че тръпки ме побиват, като си помисля да прекарам Коледа тук.

— На мен пък ми изглежда направо изискано, Уонт. Имаме си всичко необходимо: елхи със стотици, сняг, шишарки, камина, всичко е налице. Какво още ни трябва?

— А какво ще кажеш за една мъничка елха със скована кръстачка, с изкуствени ледени шушулки и сърма, един чаршаф отдолу вместо сняг, влакчета, които обикалят около нея, цветни електрически крушки и няколко лъскави, шарени коледни топки?

— Всичко това е много комерсиално, няма истински коледен дух. А какво мисли нашият духовен наставник, Отец Мънди? Навярно за първи път ще пропусне среднощната литургия на Бъдни вечер. Мислите ли, че можем да го изпратим, сър?

— Не се безпокой, сам ще измисля нещо за Мънди. Латинският е целият в главата ми, и „давам“, и „взимам“. Ще отслужа среднощна литургия с канче от онова винце и няколко сухара от неприкосновения запас. Важното е духът, нали така, Мънди?

Мънди се усмихва и поклаща глава; пак го разочаровам.

Затварям и чакам да се изниже следващият половин час. С Отчето водим някакво подобие на разговор за най-хубавите Коледи в живота ни. Разправя ми как до дванайсетгодишна възраст вярвал в Дядо Мраз и се биел с децата в училище, за да ги убеди. Сега съжалявам за онези си думи, когато говорихме за вярата; не знаех, че съм бил тъй близо до истината. Бих желал да надрасна вече тази своя безчувствена внезапна жестокост, която проявявам понякога.

В полунощ виждаме да се задават Уилкинс и Шутзър. Мънди става, протяга се и извиква:

— Честита Коледааа!

Майката е здравата пристегнат в своите парчета от одеяла. Хвърля поглед на Мънди.

— Стига, Пол, не може да е вече Коледа. Не ми ги разправяй.

Мънди пляска с пропуканите си ръкавици и тупа с крака.

— Положително наближава, Ванс.

Дръпва ръкава на куртката си и поглежда часовника.

— Плюс-минус една седмица.

Шутзър подпира емката си на стената. Изглежда гроги; нищо чудно, след това ненормално бъхтене в снега.

— Да не пришпорваме времето, а, Мънди?

От носа на Уилкинс се процежда влага. Очите му се насълзяват и той духа в ръкавиците си. Как ли ще издаяни цели два часа. Шутзър ще наблюдава, а ако Майката не издържи, един от нас ще слезе да го замести. Изглежда толкова крехък, почти не се забелязва в тъмното, на студа. Стан тупа с крака.

— Майчице мила, какъв студ! Айде, момчета, вървете горе на топло. Ако започнем да хвърляме гранати, то ще е, за да се постоплим.

Вече не вали и луната се е спуснала почти до върховете на боровете. Проклетият вятър отново задухва, навява натрупания сняг. Ние с Мънди се запътваме нагоре. Нямам болки в корема и се надявам да поспя.

Милър и Гордън са сварили горещо кафе; има и супа, сготвена от Майката. Сърбам чорбата, чувствам как ме загрява отвътре и постепенно се съживявам. Най-вероятно тя просто ще изтече през тялото ми, но пак си струва. Уилкинс е използвал остатъците от дневните порциони и фасула ни; освен това май усещам вкуса на сардини. Звучи невероятно като съчетание, но след два часа висене на снега ми се вижда вкусно.

Милър иска да узнае всичко за боя със снежни топки. Оставям Мънди да разказва: самият аз съм капнал от умора.

— Искате да кажете, че са ви замеряли със снежни топки най-безпричинно?

— Точно така.

— Сигурен ли си, Мънди? Да не би да си измисляте цялата работа?

— Честен кръст, Бъд.

Мънди действително се прекръства. Но Милър не се засмива.

Изувам ботите си и полека се пъхам в чувала, с крака към огъня. Стъпалата ми са вкочанени и почват да щипят. Искам само да спя като пън поне три-четири часа. Тази лудост ме изтощава повече от каквито и да било сражения. В главата ми е каша, нервите ми са изопнати. Винаги ми е било трудно да се справям с неща, които не разбирам.