Уилям Уортън - Отбой в полунощ

Не знам дали и той е чул, но му е ясно, че аз съм чул нещо.

Точно в този миг луната свети силно и ние се взираме здравата. Не виждаме нищо, обаче се чува, вече няма съмнение. Нещо се движи из храсталака, току под дърветата от другата страна на пътя, най-много на четирийсет метра от нас!

Не мога да реша дали да се обадя в замъка. Страх ме е, че онова там, каквото и да е, ще ме чуе, толкова е близко! Вижда ми се доста голямо, тъй че почти съм убеден, че е животно, а не човек; после отново настъпва тишина. После пак чуваме шум, който може да бъде само от копаене. Плюс влачене на нещо тежко и пъшкане. Няма начин да не е човек. Чакаме в напрежение. Ако завъртя телефона, ще вдигна прекалено много шум; откачам слушалката, за да не могат да ни звънят. Това ще да е един от „случаите на Милър“, когато „сигналът“ ще бъде пукотът от стрелбата и писъците. Чакаме.

Тогава дочуваме гласове, които си шепнат доста високо, със съскащи звуци. Луната се скрива зад плътен черен облак; сенките на дърветата се свеждат под товара на мрака. Настава дълбока тъмнина, само снегът светлее по земята, всичко друго е невидимо, черно. И двамата сме затаили дъх, за да се вслушваме. Сигурен съм, че виждам нещо на пътя, нещо изправено се откроява в мрака. До ушите ни отново достигат гласове; чакаме.

После, тъкмо преди луната най-сетне да се покаже, се чува глас; след това друг, по-висок, почти вик; и пак суетене, приглушено прашене на шишарки и клони в снега под нечии крака. Луната светва — и що да видим!

На пътя стои германски войник с пушка, насочена право към нас! Двамата с Мънди бързо залягаме. Но нищо не последва! Протягам ръка, грабвам една граната от перваза и издърпвам иглата. Хвърлям я в парабола над стената и броя. Трясък, ярко зарево, пеещият звук от попадали късчета, миризма на нитрат.

Някой се изсмива!

Ние с Мънди се споглеждаме. Бавно, полека подаваме глави над перваза. Войникът все още си стои на мястото с насочена към нас пушка! Отново залягаме. Какво, по дяволите, да направим? Може би те наистина са свръхчовеци. Тоя тип би трябвало да е надупчен на решето, а той не се е помръднал!

Отново надниквам. Чувам как някой, не стоящият там войник, а някой друг сред дърветата отсреща, едва сподавя смеха си. После се чува вик. Отначало само от един глас, след това поне от три.

— МАМ КАМ НАЙТ ЛЕР! МАМ КАМ НАЙТ ЛЕР! МАМ КАМ НАЙТ ЛЕР!

Пак смях. Вдигам телефона и набирам замъка. При тия викове и тъпчене на крака слабият пукот на телефона няма и да се забележи. Отговаря ми Шутзър.

— Ей, Уонт! Какво става?

— Не знам точно, Стан; май имаме работа с възкръснал мъртвец или пък някъде наоколо има лудница за окончателно изперкали германски войници и някои от пациентите са избягали. Шумът, който си чул преди малко, беше от хвърлена от мен граната.

От другата страна на пътя още крещят, сега в един глас, като запалянковци на стадион:

— МАМ КАМ НАЙТ ЛЕР! МАМ КАМ НАЙТ ЛЕР!

Държа слушалката над ръба на стената после отново я смъквам долу.

— Чу ли Стан?

— По дяволите, чува се и без телефона. Какво викат този път?

— Няма да повярваш, Стан. Мисля, че викат „Мамка му на Хитлер, МАМКА МУ НА ХИТЛЕР“, с такова произношение, с каквото би го изрекла баба ти, ако изобщо някога би изрекла подобно нещо.

— Ама че работа!

— Съвсем сериозно, Стан. Не знам какво да правя.

— Искаш ли да долетим и ние? Ще се спуснем право надолу по хълма Сан Хуан като атакуващи командоси или нещо такова.

— Не мисля, че ще е от полза. Дотук, освен виковете нищо не се е случило! Само дето тоя луд си стои на пътя и се прави, че гранатите изобщо не го засягат. Може би трябва да ни донесете няколко усмирителни ризи. Ако не успеем да ги сложим на германците, сами ще ги използваме. Всичко това е лудост!

Но ето че се случва; една граната полетява над стената и пада току до Мънди. Пускам телефона и се просвам на земята. Тогава виждам, че съвсем не е било граната, а снежна топка с втъкната в нея пръчка. Със сетни сили сядам до стената и размотавам телефонната жица.

— Стан, това вече е прекалено. Честен кръст, сега пък ни замерват със снежни топки.

Поглеждам към Мънди. Той не слуша; взел е фалшивата граната. Изважда пръчката, поправя топката и я хвърля обратно над стената оттатък пътя.

— Почакай за миг, Стан. Пак ще ти се обадя. Ако чуете голям шум като от битка, накарай Милър да даде газ и се измитайте оттук с джиповете, дявол да го вземе.

Разбира се, трябваше да се очаква. След няколко секунди над стената политат нови снежни топки, този път без пръчки. Мънди е научил германците как честно и почтено да правят снежни топки по американски без дръжки. И при всяко хвърляне чуваме вика „МАМ КАМ НАИТ ЛЕР!“