Уилям Уортън - Отбой в полунощ

Огънят гори чудесно; към някои от дъските са заковани парчета метал, които се нажежават до червено на пламъка. Какво ли е било това? Не ми се вярва да са изгорили някое пиано или нещо такова. Едва ли; надявам се поне.

В осем и петнайсет отново включвам предавателя. Отговаря ми Уеър.

— Добре ли мина всичко, сержант? Приемам.

— Да, лейтенант. Отидохме аз, Шутзър и Гордън. Проверихме в заслона — нищо. Открихме ги в хижата. Имаше трима германци, плюс един на пост на пътя, точно под нас. Приемам.

— Добре свършено. Само четирима ли видяхте от тия гъзове? Приемам.

— Не, сър. След това на връщане влязохме в контакт с вражески патрул. Бяха трима или повече, на километър от замъка. Приемам.

— Влязохте в контакт ли? Какво, по дяволите, значи това? Видяха ли ви? Приемам.

— Да, сър. Те ни сгащиха, можеха да ни очистят, но не го направиха. Не разбирам защо; и тримата не разбираме. Приемам.

— Майка му стара!

Следва дълга пауза. Спазмите ми така се засилват, че се превивам на две над радиото. Чувам думата за първата част от играта. Милър е на ред и думата му е „бринколар“. Той я изрича буква по буква. В ума ми изниква представата за кънки, захарни пръчици, звездички. Мисля за всичко друго, освен за онова, което става току на север от задника ми. Ако Уеър не прекрати скоро предаването, пак ще напълня гащите.

— Сержант Нот, тук нещата още не са изяснени. Май че никой не знае какво става. Сега ще докладвам на майор Лав. Той беснее в палатката на Втория щабен; това поне е нещо. Приемам.

— Да, сър. Приемам.

„Моля ви! Освободете ме, преди да съм се пръснал!“

— Добре, Нот, стойте си в замъка. Край на предаването.

Изключвам радиото и изчаквам да се уталожи една силна спазма. Шутзър събира листчетата с разните дефиниции. Аз бих написал „най-близкото ръбче на замръзнала звезда“. Разкопчавам куртката си, колана и горните копчета на панталоните. Измъквам малко тоалетна хартия изпод подплатата на каската върху дюшека до мен. После бавно ставам и се запътвам приведен към стълбите, придържайки панталоните си с лявата ръка. Стигам до върха, но изчаквам да премине още една спазма. Успявам да се удържа, докато си сваля панталона, и пльосвам задник на клозета.

Седя, а спазмите идват една след друга. Превивам се на две, с глава между коленете. Все ми се струва, че стига да успея да го изкарам, каквото и да е, ще се почувствам по-добре; но никога не става така. Мразя да ходя на преглед, но този път ще отида, щом се върнем.

Слизам долу тъкмо навреме за първото повикване на Гордън. Няма нищо. Следващия път е ред на Мънди да отговаря на телефона. Играта на ПАНТРАНТ е свършила и всеки гледа да поспи. Казвам на Отчето да чака следващото позвъняване и се качвам горе да видя Уилкинс.

Вратата на тавана зее отворена. Свети факел. Майката седи на пода, заобиколен от най-малко петнайсет картини в големи позлатени рамки. Когато влизам, изобщо не се обръща. Клякам на пода до него.

— Виж, Уонт. Погледни тези картини. Не са кой знае колко добри, а ти носят такава утеха. Чувствам спокойствието и загрижеността на някой, който си е дал труда да види и да създаде нещо, което ще помогне и на мен да видя заедно с него. Това е то любов, Уонт; понякога ми е трудно да повярвам, че някъде все още съществува любов. Но тези картини ме карат да се радвам, че съм човек.

Оглеждам ги. Повечето са горски пейзажи с борове и сняг или пролетни ливади с цветя. Има две със сърни, които пасат и поглеждат нагоре, също като онези, които бях зърнал. Има и натюрморти на гърнета и тенджери, една препълнена кошница със зеленчуци. В началото само се безпокоя за Майката, който седи тук в тъмното, но постепенно започвам да се приобщавам към него.

До този момент целият ми допир с изкуството се свежда до графиката. Никога не съм карал курс по живопис в гимназията; насочваха ме все към математиката и точните науки; аналитична и дескриптивна геометрия, тригонометрия и стереометрия; специални курсове към института „Дрексел“. Не беше особено трудно, но не беше и приятно; само работа, работа, нови и нови игри, трикове за хора немислещи; подготвях се да си изкарвам хляба.

Но рисуването винаги е било моята тайна страст. Рисувал съм върху какво ли не; криех рисунките си навсякъде — в ученическата чанта, в тетрадките, даже учебниците ми бяха пълни с тях. Горката ми майка на всеки няколко месеца яростно разчистваше шкафовете и чекмеджетата в стаята ми и изхвърляше купища скици. Нямах почти нищо против; за мен беше важен самият процес на рисуването, а не рисунката.