Уилям Уортън - Отбой в полунощ

Мънди е зает да събира снежните топки, да ги трупа и да ги мята обратно. Дори аз хвърлям няколко. Германците не се виждат, а нямам намерение да подавам главата си над стената. Стоя клекнал и повечето пъти хвърлям отдолу. Но Мънди се е изправил в цял ръст и мята ли мята над пътя право в гората. Техните падат по парабола върху нас. Трябва да кажа, че няма кой знае каква опасност да се нараним с тия снежни топки. Снегът хрущи под мене, докато отново навъртам телефона.

— Шутзър?

— Да, Уонт! Готови сме. Само кажи! Милър ще се спусне надолу с джипа, Гордън ще бъде зад картечницата. Останалите идваме подир.

— Е, а ние тук се бием със снежни топки, дявол да го вземе.

— Какво?

— Стан, да не би войната да е свършила, а ние да не знаем? Преди малко говорих с Уеър и той се държа странно. Не биха ни скроили такъв номер, нали? Да приключат войната, а пък да го пазят в тайна.

— Сигурен ли си, че с вас всичко е наред? Мел се промъкна до средата на склона и по билото. Казва, че близо до моста май е сложено нещо като плашило в зелева униформа. Не е съвсем сигурен, но на такова му приличало.

— Плашило ли? По дяволите, Шутзър, ти започна цялата тая лайнена история с „Мамка му на Хитлер“; сега пък снежни топки и плашила! Защо не вземеш да ръководиш тая мръсна, гадна война и да изпратиш останалите от нас у дома?

Затварям, после се изправям, за да огледам добре. Честно казано, в този миг единственото, от което се боя, е да не ме ударят по лицето със снежна топка.

Разбира се, че е плашило. Онова, което бяхме взели за пушка, е пръчка със забучено на върха парче хартия. С крайчеца на окото си мяркам движение и ето че някой излиза от гората на пътя. Маха с две ръце. Доста далеч е, така че лицето му не се различава в тъмното, но не е онзи, който приличаше на Макс; толкова поне мога да кажа. Усмихва се, с виснал надолу с цевта шмайзер, метнат през лявото рамо.

— Shlaf gut ami!

— Слав гут, зеле!

Това е Мънди. Застанал до мен, размахва двете си ръце като ирландска мелница. Чуваме как стъпките им се отдалечават нагоре през гъсталака по отсрещния хълм.

Вътрешностите ми полека се отпускат. Навеждам се, вдигам телефона и го навъртам. Облягам се на стената, стиснал телефонната кутия между лактите си. Плувнал съм в пот от главата до петите. Може да е и от хвърлянето на снежни топки, но мисля, че си е чист страх. Всичките ми дрехи са подгизнали от потта на страха; е, ще трябва просто да изсъхнат, и това е. Всички миришем еднакво, няма смисъл да се перем. Отново се обаждам на Шутзър.

— Какво става сега, Уонт? Да не би вие двамата да сте почнали да строите снежни замъци? Местите германските замъци от поречието на Рейн тук край моста ли?

— Не се занасяй, Стан; това си е твоята война. Аз само докладвам за събитията, нали така? Пожелахме си лека нощ, сладка като захарен памук. Вече можете да нанкате; всичко се оправи. Знаеш ли ние сами бихме могли да приключим войната помежду си тук, в гората. Ще се нанесем всички заедно в замъка и ще се браним срещу онези, които обичат войната. Може би ще се обявим за неутрални.

— Сигурни ли сте, че нищо ви няма? Гордън призова на помощ целия си природен хуманитарен ум. Съчетан с аналитичния подход на Милър, той може да бъде пагубен за неразрешените проблеми; но засега никой не е излязъл с някакъв смислен отговор. Лошото е, че и двамата не смятат, че войната може да е свършила. Май имаме нужда и от твоето сълзливо художествено мислене върху тази задача.

— Ще поработя над това, Стан.

— Добре; и Мам кам найт лер.

Може би десетина минути по-късно, след дълго взиране в мрака с надежда да не видим нищо, решавам да се промъкна по коритото на потока до плашилото и там да се изкача на пътя.

На всяка крачка си отварям очите за мини. Вървя, докато се изравнявам с него. Направили са свой собствен вариант на Адолф Хитлер. Ето за какво са били крясъците. Това плашило е накипрено с някаква бракувана униформа. Главата му е направена от едричка снежна топка, украсена с шишарки и борови иглички по същия начин, както Шутзър казваше, че е украсил своята. Може би дори е същата глава. На върха на втъканата в ръката пръчка стърчи нашата карта. А в краката на плашилото лежи бинокълът ни.

Изкатервам се на пътя и давам сигнал на Мънди. Той ме вижда и ми махва с ръка. Тоя глупак дори не ме е прикривал с оръжието си. Откачам картата от пръчката и вдигам бинокъла. После хуквам назад по пътя и с един скок прехвърлям стената. Грабвам ръката на Мънди и поглеждам часовника му; Време е за повикването в единайсет и трийсет. Този път ми отговаря Гордън.