Уилям Уортън - Отбой в полунощ

— Но не ходиш на служба.

Отчето е от Бостън и има подчертан акцент; произнася думите бавно, сякаш с надебелен език. Забавно е да се говори с него; като че играеш тенис на стена — винаги знаеш накъде ще отскочи топката. Не че е глупав; след Уилкинс той може би е най-умният в отделението. Само че е простодушен. Мори пък твърдеше, че Мънди мисли най-бавно в целия свят.

— За мен, Мънди, да ходиш на служба, е лицемерие. Когато гледам цялото представление, без да ща, се превръщам в безбожник отвътре, така както млякото прокисва или желето се желира. Всеки що-годе чувствителен свещеник би ме изгонил от църквата си, преди да започне литургията.

— О, не си чак толкова лош, Уонт. Моли се за вяра и тя ще дойде; знаеш това.

Той ме поглежда в очите; по дяволите, толкова е искрен! Би трябвало да млъкна.

— Самата молитва изисква вяра, Отче; а не съм сигурен, че въобще някога съм я имал; и не мисля, че изобщо я желая. То е като пеенето, летенето, танцуването или писането на стихове; някои го имат, някои го нямат; някои могат, други не могат.

Още веднъж хвърлям бърз поглед наоколо. В действителност не се вижда на повече от десет стъпки. При тази тъмнина, падащия сняг и натрупаната покривка, която заглушава шумовете, всеки би могъл да пропълзи до нас, без да го усетим. Започнеш ли да мислиш за всичко, което би могло да ти се случи, за нула време ще се побъркаш.

— Когато бях на дванайсет години, Отче, йезуитите ми предложиха цял чувал с подаръци: безплатно училище, университет, учение в Рим. Но аз не се записах.

— Никога не си ми разказвал за това. Йезуитите ли? Лелее, та те са номер едно. И какво стана?

— Просто отказах. Ако човек наистина вярва, Мънди, ако има вяра, глупаво е да не стане свещеник. Какво са някакви си петдесет-шейсет години в сравнение с вечността? Е, аз не станах, а не съм глупав, следователно ipso facto не съм вярвал истински, не съм имал вяра. Мислех, че майка ми и баща ми никога вече няма да ми проговорят.

Снегът сякаш заваля още по-силно. Бях се зарекъл да не влизам в такива разговори. Мънди никога няма да успее да ме убеди с вечните си доводи, а аз сякаш искам само да го съсипя още повече. Дълбоко в себе си може би наистина копнея да бъда убеден. Би могло да ми бъде от полза, това е сигурно. Отчето мълчи. Сменяме си местата в окопа. Той се втренчва в замъка; аз се обръщам напред и се мъча да надникна между дърветата в гората. Краката ми се вкочаняват. Изтупвам малко сняг от раменете си. Поне ми е топло на гърдите и на корема и не съм кой знае колко уплашен. Стомахът ми не се бунтува и не се чувствам крайно уморен. Само дето очите ми се затварят.

— Искаш да кажеш, че си загубил вярата си, защото са искали да те направят свещеник ли?

— Какво знае едно дванайсетгодишно момче за вярата? Едва бях престанал да вярвам в Дядо Коледа и Великденското зайче. Дори не бях сигурен, че героите от комиксите са измислени. Беше време, когато можех да повярвам всичко или нищо.

— Тогава как разбира човек дали вярва? По какво?

— Това е твоя територия, Отче; ти си специалист по тая работа, ти ще ми кажеш.

Той мълчи някъде около три минути. Сякаш съм прехвърлил с лом стената.

— Тогава защо се биеш в тая война? Хитлеровите нацисти говорят същите атеистични приказки като теб. Може би си попаднал откъм грешната страна.

— Стига с тия, Мънди. Ти си ги виждал: немски войници с броеници, молитвеници, религиозни картинки, на коланите им пише „Got mit uns“ . Техните свещеници им казват, че именно те водят свещена война срещу нас. Губим си времето да се превръщаме взаимно в мъченици, биейки се в името на Безбожието. Една и съща религия праща всички ни на едно и също небе. От такива като нас там няма да има къде да се обърнеш. Все млади момчета, без момичета, без жени, без старци, без свещеници.

Ето че съвсем се разсънвам. Удивително е как спорът може дори да ти стопли краката. Остава ми още само една цигара за деня. Ще я запаля, когато пак ми стане студено. Снегът кара всичко да тъне в мека тишина; сега изобщо няма вятър. Поглеждам часовника на Мънди — близо един часът е. Ще издържа.

— Освен това, Отче, няма защо да се безпокоя. На три пъти съм постил по девет петъка, за да се причестя. Осигурена ми е милостта да предам богу дух опростен. В последната минута ще се разприказвам и ще се промъкна през дверите небесни.

— Човек трябва да пости с вяра, инак не се смята.

— Исус, Дева Мария и Йосиф са ми свидетели, че съм го правил с вяра. Всеки ден ходех на църква за службата от шест часа и се молех, докато задникът ми замръзнеше. Понякога бяхме само аз и калугерките. Седим там и си позлатяваме ореолите, лъскаме сребърните звездички по нимбите си. Човече, пред теб наистина стои един стар ренегат, който е бил истински вярващ, това е.