Уилям Уортън - Отбой в полунощ

Уилкинс не ще да играе, защото, както сам казва, никога не можел да забрави едно раздаване, щом веднъж е изиграно, независимо колко дни или игри са минали оттогава. Отначало всички се смееха, но сега са убедени, че наистина е така. Те обичат да играят с Уилкинс, защото е страшно добър, но той винаги печели при второто разиграване на дадена партия, дори ако има мен или Мънди за партньор. Майката казва, че му идвало от само себе си; мъчел се да забрави, но не можел. За него картите в ръката му са като лице, нещо, което се запомня като Gestalt, без нарочно усилие за запаметяване. Бъд е убеден, че Майката е някакъв особен видиотен мозък. Видиотен не е, както и да го погледнеш, но мозък — да.

През първите два часа се обаждам редовно. Уилкинс измисля четири раздавания, които направо ще им разгонят фамилията.

Най-вероятно ще си тръгнем от този замък с трима съвършено оглупели идиоти с лига на устата, които ще си мърморят под нос „китайски импас“, „китайски импас“ или „Ярбъроу“. Не е изключено; човешкият мозък не може да се напряга до безкрай.

Към края Майката вече замръзва. Толкова е кльощав, че въпреки всички парчета от одеяла, които е увил около гърдите си, главата и врата под каската и закачил с безопасни игли по вътрешната страна на панталоните, направо страда. Не ми се мисли какво ще стане, като дойде истинската зима; в края на краищата още сме преди Коледа.

Не сме отваряли дума за оная случка на хълма отпреди два дни. Аз няма да заговоря за нея, освен ако той пожелае.

Четвърт час преди да изтече нарядът на Уилкинс, по нанадолнището се задава Отец Мънди. Крачи така, сякаш върви по игрище за голф след началния удар. Главата му е сгушена между раменете и дори не поглежда напред; не се сеща да спре, за да извика паролата. Обаче е дошъл, и то по-рано; няма какво да се каже против Отчето. Майката поглежда часовника на Мънди.

— Ама, Пол, имаме още близо петнайсет минути.

— Втръсна ми да слушам хъркането на Гордън. Вдига повече шум от цял батальон войници. Няма да е зле да вземем да го насочим към германците и да ги унищожим със звукови вълни. Може би той е личното тайно оръжие на нашето отделение. Върви и сам ще видиш, Ванс. Обаче си запуши ушите с пръсти, преди да влезеш, защото иначе ще ти се пукнат тъпанчетата.

Уилкинс тупа с крака и отърсва снега от себе си. Аз прибирам картончетата със съставените раздавания.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да поемеш още отсега?

— Естествено. Ти само си запуши ушите. Аз съм бомба.

— Благодаря ти. Почти съм замръзнал.

Той се упътва нагоре приведен, влачейки крака. Отчето сваля пушката от рамото си и забива приклада в снега. Вече е натрупало близо сантиметър. Очите ми се затварят, дори бавно падащият сняг не ми помага. А съм и изтощен от уплахата.

Снегът вали така, сякаш някой размахва пръчка пред очите ми. Щом втренча поглед в близките снежинки, усещам как очните ми ябълки се обръщат наопаки в главата. А загледам ли се през тях, белотата замъглява всичко и почвам да се взирам.

— Може ли да запаля, серж?

— Това си е между теб и Бог, Отче, или по-скоро между теб, Бог и Гордън; ваша работа си е. Само се наведи, когато палиш, и се закривай. Мисля, че не се вижда много-много през тая бяла пелена, но все пак внимавай.

Мънди се навежда като мечок и почти потулва пламъка. Изправя се, пафкайки цигарата между пръстите на ръкавицата. Аз измъквам една от моето пакетче и запалвам от него. Поне ще ме поразсъни.

Оставил съм платнището си в горния окоп, а и Отчето не е донесъл своето. Ще има да мръзнем два часа, дълго ни остава. Опитвам се да упражнявам играта, която сам съм си измислил: казвам си, че времето минава и колкото повече минава, толкова повече се приближаваме към края на войната и завръщането у дома, така че — радвай се! Престани да чакаш! Но съм прекалено уморен.

Стоим с Отчето и пушим, вглеждаме се през снега с надежда да не видим нищо. Дори е още по-сложно. Отначало се мъчим да видим дали има нещо, а се молим да няма нищо. Да се побъркаш. Мънди се е облакътил на перваза и се взира напред, а аз съм се облегнал с гръб на стената и зяпам нагоре към замъка. Чувствам как той се подготвя. Отец Мънди, професионалният католик, е останал насаме с една изгубена душа и за пореден път ще се опита да я покръсти.

— Слушай, Уонт, можеш ли да ми обясниш още веднъж защо си се отказал от църквата?

— Остави тая работа, Мънди; не съм се отказвал от никаква църква. Не съм писал писмо на папата, за да го моля да ме отлъчи; какви ги измисляш?