Най-сетне Хънт сяда. Изтрива носа си с опакото на дланта и поглежда кръвта. После се свлича на пода на четири крака и повръща. Изправя се полека на нозе, приведен напред, с изцапани от повръщането ръце. Оглежда се и казва със съскащ глас:
— Той скочи отгоре ми в гръб, вие видяхте, момчета.
Никой не продумва. Размирисва се на повръщано. В началото на май сме, топло е. Оттук миризмата може да стигне навсякъде.
— Слушайте, копелета, извинявам се, задето казах онова за жената на Уилкинс.
Все още никой не проговаря. Хънт се олюлява към вратата. Къроло му отваря и той се запътва надолу по стълбите, напуска помещението.
Всички сме направо в шок. Майката сяда в леглото си и съблича потните си дрехи. Слиза долу и се изкъпва. Когато се връща, бавно се облича, изважда принадлежностите си за шев и зашива скъсаните копчета; после окача подгизналата си от пот лятна униформа на закачалка. Ние едва ли не очакваме цял батальон комендантски да връхлетят в казармата, а Уилкинс сякаш изобщо не се вълнува. Лицето му е все още червено, а рамката на очилата му леко изкривена, тъй че му стоят накриво — едната страна с един сантиметър по-високо от другата.
Без да каже никому дума, той взима торбата си от леглото, където е стояла през цялото време, и тръгва надолу по стълбите.
Никога не ни разказа какво се е случило в канцеларията, но с това всичко свърши. До прехвърлянето ни Хънт никога повече не го закачи и Уилкинс получаваше билета си в края на всяка седмица.
Седмица след кръстопътя при Олсхайм Майката получи писмо от жена си с вестта за бебето. Ние дори не знаехме, че е бременна. Майката разправил на Отец Мънди, че детето се родило мъртво, но все още не е казал на никого другиго.
След това Майката като че загуби донякъде илюзията за своето безсмъртие. Мисля, че там е цялата работа. Без тази илюзия никой не може да върши нещата, които всички ние непрекъснато вършим.
Трябва да са минали петнайсетина минути, когато телефонът отново иззвънява. Шутзър е.
— Уонт, възможно ли е наоколо да се скитат вълци?
— Не знам, Стан, може и да има. Това си е истинска гора, като оная, през която вървяла Червената шапчица.
— Мънди смята, че са кукумявки. Към вас чуват ли се?
— Не съм чул нищо; бях полузаспал, не съм се вслушвал.
— Ама че работа! Ето пак! Сега чу ли ги?
— Не, тук не. Откъде идват?
— Май че от върха на хълма зад нас и после отсреща. Трудно е да се каже — сякаш има ехо или си говорят.
— Чакай да се обадя на Гордън.
Едва затварям телефона, и той отново звъни.
— Хиляди дяволи, Уонт! Тук наоколо е пълно с индианци или нещо такова. Майката смята, че са германци, които си дават сигнали. Нищо не разбирам.
— Чакай, Мел! Ей сега идвам! Затварям и разтърсвам Милър.
— Бъд, навън става нещо странно: гласове или вой на животни. Слизам до моста: ти стой на телефона. Звънни на Шутзър и му обясни положението. После се обади на Гордън и Уилкинс и им кажи да не стрелят по мен.
— Добре. Навярно са само животни; в такава гора нощем сигурно всичко живо ловува.
— Надявам се.
Взимам гранати и патрондаши. Измъквам две допълнителни гранати от сандъка. Твърде тъмно е, за да се стреля. Спускам се по края на пътя, откъдето прокарах телефонната жица; те ме задържат за паролата на десетина ярда от поста. Бързам да се подслоня при тях край стената. Те са изпълнени с напрежение; шепнем си.
— Чуха ли се пак?
— Не, след последния път повече не.
Изчакваме в тъмното някъде около пет минути. Тогава се чува. Наистина прилича на индиански вой, нещо като лоша имитация на индианец, имитиращ вълчи вой. Обаче е съвсем човешки; хваща ме шубе. Уилкинс ме поглежда.
— Сега е по-близо.
Изчакваме още малко в мрака. Не мога да реша дали е по-добре тримата да стоим вкупом, или да се пръснем. Решавам да останем заедно. Това е не толкова решение, колкото вътрешното ми желание. Вдигам телефона и се обаждам на Милър.
— Бъд, стой на телефона!
— Разбира се. Какво има?
— Мисля, че ни обкръжава германски патрул!
— Господи! Добре, ще се обадя пак на Шутзър и Мънди. Нещо друго?
— Да, кажи им да бъдат нащрек и хем да ни покриват, хем да внимават някой да не се промъкне отзаде им.
— Добре.
— И още нещо, Бъд: ако нападнат замъка, не се съпротивявай, предай се. Разбра ли?
— Да, сър, ясно, просто ще приключа с тая моя отдавнашна страст, войната.
— Точно така. Без глупости и без поетични арийски подвизи.
Не затварям. Отново настъпва тишина. Свалям си каската, за да чувам по-добре. Още пет минути чакаме притихнали, напрегнати; после от горната част на хълма долита нещо като мяукане. Почти наподобява смях, смеха на хиена или лудешкия механичен кикот на панаирджийска кутийка. А след не повече от минута чуваме и глас, доста близо от другата страна на пътя:
Читать дальше