Уилям Уортън - Отбой в полунощ

— Хей, ami 9 9 Ami — Немски жаргон за американец. — Б.пр. !

Замръзваме. Взирам се с присвити очи, но не се вижда нищо. В следващия миг — друг глас на трийсетина ярда отдясно.

— Хей, ami! Shnapps? Zig-zig?

Ясно се чува бодър смях. Чакаме. Изваждам една граната, дръпвам иглата и хващам дръжката. Очаквам всеки миг нещо да ни връхлети, най-вероятно някоя бомбичка. Необходимо им е да разберат точно къде се намираме; трябваше да се разпръснем.

Не мога да измисля какво да правим. Снемам предпазителя на емката с левия си палец; Гордън и Уилкинс правят същото; щракването отеква страхотно в тишината. Телефонът все още стои отворен, зяпнал в нощта. Но ако затворя, Милър може да ни позвъни, затова го оставям така. Краката ми започват своя независим танц; цялото ми тяло трепери.

— Ami! Schlaf gut, Ja!

Идва от същото място като преди; после ми се струва, че долавям движение, но пак не виждам нищо. Изчакваме още малко в мрака; чува се пращенето на храсталаци, което заглъхва някъде нагоре по хълма. Милър свирка по телефона, вика ни да му се обадим. Хващам слушалката и се навеждам над нея.

— Милър?!

— Ей, какво става? Мъчех се да се свържа с вас!

— Има ли нещо горе?

— Не, нищо.

— Тук долу те ни извикаха нещо.

— Олеле, майчице!

— Ще ти се обадя след десет минути. Недей да ни звъниш.

— Добре.

Окачвам телефона на куката. Досега съм държал гранатата в дясната си ръка, а халката с иглата — закачена на един пръст от лявата. Натиквам бавно иглата вътре и бутам лекичко, докато закачи. Хваща добре. Така треперя, че лесно бих могъл да изпусна всичко. Клечим свити, в очакване, готови да побегнем, готови да стреляме, но не и да умрем. След още цяла вечност от пет минути махвам на Гордън да се приближи.

— Мел, ти тръгни наляво, а аз надясно. Ще се срещнем на оттатъшната страна на пътя. Почти съм убеден, че си отидоха, но нека все пак проверим. Уилкинс, ти ще ни покриваш. Каквото и да стане, нека поне не се стреляме един друг!

Гордън тръгва покрай стената към отсрещния край на моста; аз се промъквам до завоя. Изчаквам го да пресече пътя и тогава и двамата хукваме едновременно. Нищо не се случва. Бавно, шумно вървим между дърветата един към друг, докато се срещаме; няма заложени бомби, нищо. Махваме си с ръка, после и двамата се спускаме да пресечем пътя и с един скок се озоваваме на отсрещния бряг право при Уилкинс. Останали сме без дъх по-скоро от страх, отколкото от нещо друго. Майката ме поглежда.

— Там няма нищо, Ванс, и мога да кажа, че не съжалявам за това.

— Да, наблюдавах и двама ви през цялото време; нищо не помръдна, виждах ясно.

Вдигам телефона и врътвам ръчката.

— Бъд, тук всичко е наред; мисля, че се ометоха. Как е положението горе?

— Мънди казва, че чули зад себе си смях, а Шутзър се кълне, че било разговор на фрицове, но това е всичко.

— Достатъчно е. Обаче са здрави и читави, нали?

— Разбира се, току-що говорих с тях.

Сега е десет без петнайсет; кажи им, че ще бъдеш при тях след десетина минути. Мисля, че с това представлението за тази вечер завърши.

— Искаш да кажеш, че няма да приключа войната, така ли?

— Не този път.

Затварям. Гледаме се един друг. Сега някак си всичко изглежда почти смешно; поне се усмихваме.

— Мел, отивам вътре да се постопля и веднага пак ще се върна. Ако се случи нещо друго, обади се. Покривайте ме по пътя нагоре.

Когато поемам към замъка, виждам, че прелитат снежинки. Бил съм толкова погълнат от уплахата, че не съм забелязал кога е заваляло. Земята е корава и снегът не се топи. При влизането ни Милър загрява вода в нашите две канчета. Слага също за Гордън и Мънди. Скъсваме няколко пакетчета нес кафе и захар, после сядаме на леглата, загледани в огъня. Проклетият огън направо гълта дървата. Телефонът звънва и сърцето ми подскача. Обажда се Шутзър от горния окоп.

— Ей, Уонт, какво, по дяволите, стана долу?

— Имам добри новини за теб, Стан. Струва ми се, че германската армия май се е побъркала.

— Разбрах от Милър, че ви викали нещо. Какво точно казаха?

— Отначало „Хей, ami“ и „schnapps“, и „zig-zig“ — всичко, което си викат военнопленниците, освен „Kamerad“. После като че ни заплашиха; на тръгване казаха нещо като „шляп гут“.

— Я го повтори!

— Може би беше „шлап гут“, не се разбра.

— Чакай, Уонт, това е на идиш! Баба ми казваше така, когато си лягахме. „Sclaf gut“ значи „приятен сън“.

— Стига, Шутзър. Да не би да искаш да кажеш, че цялото това пълзене вън на студа и всичкия страх, който брахме под падащия сняг, е било само за проверка по леглата от страна на някакви си смахнати зелеви чорбари. Да знаеш, Стан, ако наистина е така, то тая смахната война вече им е дошла направо до гуша.