Дръпвам ръкава на Отчето и поглеждам часовника му. Времето едва пълзи. Ако човек прекарва целия си живот на нощен караул в снега, животът ще му се види дълъг петстотин години. Часовникът на Мънди е „Бенръс“, техните са му го подарили, когато постъпил в семинарията. Баща му е шофьор на автобус и семейството му е още по-бедно от моето, така че доста са се напънали, за да му купят този часовник. Поне веднъж на ден Мънди отваря дума за своя часовник „Бенръс“. Понякога сякаш го рекламира.
— Знаеш ли, Уонт, аз никога не успях да изпълня поста докрай. На два пъти стигах до седмия петък. Веднъж съгреших, като пийнах вода от чешмата пред църквата. Честен кръст, понякога като че самият дявол ме преследва.
— Навярно.
— Не говори така.
— Ако аз бях на мястото на дявола, щях да се хвана с някое по-едро парче от теб; не бих си губил времето и две секунди с такава сбъркана мръвчица като мен. И без това вече съм с главата в торбата.
Забравих да се обадя в един часа. Вече е почти и десет. Завъртам ръчката; те вдигат на второто позвъняване. Отговаря ни Шутзър.
— Всичко е наред тук, Стан. Как са нещата горе?
— Добре. Другите вече се обадиха. Бяхме започнали да се тревожим за вас; мислехме, че може би сте решили да прескочите отсреща в гората и да си поприказвате с нашия тъй искрен враг, да му викнете например „ПРЕДАВАМЕ СЕ“.
— Съжалявам, не посмяхме. Отчето отново ме покръства. Може би ще измислим нещо и ще литнем право нагоре на ангелски крила. Да не вземете да ни застреляте, ей!
Мънди е долепил глава до мен, за да слуша. Шутзър шепне в слушалката:
— А можете ли да вземете с вас и едно леко обрязано ангелче, а? Никой няма да забележи. Ще си сложа смокинов лист.
— Ще си помислим. Чакай малко! Ето че самият Отец Мънди ни държи тук авторитетна реч. Чуй какво казва той: ако такива пикльовци като нас отидели на небето, той лично щял да се постарае да иде при дявола. Край на цитата. Знаеш ли какво, Стан, мисля, че дяволът май здравата се натиска за Мънди.
— Можеш да заложиш живота си, Уонт; такъв грамаден, мек, бял ирландски задник сигурно е баш работа за рогатия.
— Да не би и ти самият нещо да му се натискаш, а Шутзър? Да не си решил да ставаш педито на отделението?
— Стига да шава и да писка, взимам го, каквото и да е. Между другото, пак свършваме дървата.
— На връщане ще строша още няколко летви от конюшнята.
— Аз самият щях да отпоря малко от дървената ламперия тук, обаче Майката панически се разпищя; твърди, че била истинска „дървения“ от седемнайсети век и част от културното ни наследство.
— Добре, Стан, не закачай ламперията и Schlaf gut .
Затварям. Сега вали страхотно; вирнеш ли глава, едва се диша. Продължавам да клеча до телефона, облегнат на стената. Мънди се плъзва долу до мен. Просто не може да има хора навън в снега по тоя час, а и малко ме е грижа.
— Знаеш ли какво, Отче; дай да сключим с теб една сделка.
— Каква сделка? Да не би да ми покажеш някое от бъдещите раздавания на бридж, та поне веднъж да натрия носа на тоя Шутзър?
— Не, слушай сега. Става дума за крайното бъдеще, за вечността. Виждаш ли, аз имам повече свети причастия, отколкото ми е необходимо. Две трябва да са достатъчни дори за такъв голям грешник като мен. Ще ти отстъпя третото.
— Ах, ти с твоите сделки!
— Без майтап, Отче; сериозно; човек никога не знае, нали? Напълно ли си сигурен, че си заслужил милостта?
Мънди се обръща и ме зяпва, после бавно поклаща глава отвратен. Просто не мога да устоя.
— От друга страна, щом като аз мога да се моля за душата ти и да ти правя панихида и заупокойни, след като умреш, защо да не ти сторя една малка услуга още приживе?
— Това е светотатство. Престани.
Все още няма вятър, но температурата бързо спада. Студът не е мразовит, само плътен, мек, изпълващ въздуха.
— Освен това, Уонт, ако ще четеш някому заупокойни, това не е сделка, а поднесено даром. Не е същото. Такива неща като светите причастия не се заменят, купуват или продават.
— Я стига, Мънди. Цели войни са се водили за това; милиони са били убивани и измъчвани, разкъсвани на две, варени в катран; царе са били провъзгласявани и сваляни. За какво, мислиш, старият Лутер се е съдрал да чука по вратите на църквите?
— О, това е било едно време. Просто църквата е правила някои грешки. Това не значи, че е на крив път. Просто е правила някои грешки.
— Добре, както кажеш. Обаче ако майката ти изпрати пак от ония островърхи курабийки, даваш ми девет и аз ти подписвам цяла деветка постни петъци.
Читать дальше