Уилям Уортън - Отбой в полунощ

И Мънди взима, че протяга напред ръцете си и наистина се вглежда в тях. По кафявата кожа на ръкавиците му се сипят снежинки. Ръцете му са едри, още малко, и ще пръснат ръкавиците.

— Нали си бършеш и задника? Каква е разликата?

— Хайде, хайде, Уонт. Ти никога няма да разбереш. Но най-лошото е, че не можах да се изповядам. Никога не бих могъл да служа като дякон на литургия с този грях на душата. И не ми разправяй, че не било грях. Цели седем години съм учил какво е грях; това ми е занаятът.

— Значи, ти си бил голям грешник, Отче. Няма да споря с теб по този въпрос. Да ти кажа честно, аз самият все не мога да реша дали съм най-големият грешник след Клеопатра, или никога през живота си не съм извършвал грях. Зависи от коя страна го гледаш. Мога да ти кажа само, че ако заради това си напуснал семинарията и си бил мобилизиран, цялата тая история със спецрезерва заприличва на някаква висша справедливост.

Май, че ще вали цяла нощ. Замислям се за нашите неканени гости. Какво ли ги е накарало да се промъкнат до нас, да си играят с огъня? Трябва да им е писнало до смърт; това е едно от най-лошите неща във войната: човек или е изплашен до смърт, или отегчен до смърт, или постигнат от самата смърт.

В два часа пристига Шутзър; вече съм на края на силите си, така че моментално се запътвам нагоре. Чудя се за какво ли ще си говори Шутзър с Мънди — може би сравнително богословие. Не, Шутзър ще се опита да потренира Мънди на бридж. Това поне може би ще отвлече мисълта на Отчето от собствената му порочност.

Отивам в конюшнята и счупвам с крак няколко летви. Влиза Милър и така ме изплашва, че се просвам на земята в тъмното. Когато идвам на себе си, двамата почваме да трошим, докато всеки набира по един наръч. Поне ще бъдем на топло. Остават още съвсем малко дъски; удивително е колко бързо гори всичко.

Вътре има вряла вода за кафе. Отварям една консерва сардини. Уговаряме се да дежурим през час на телефона. На мен се пада вторият час, пъхвам се в чувала си и макар и да не ми се спи, само след миг захърквам. Когато стана, за да дежуря на телефона, ще се свържа с полка. Това е последната ми мисъл.

Събужда ме телефонен звън. Милър се пъхва в чувала си; посочва ми часовника си и ми обръща гръб. Стихотворението му лежи на пода до дюшека. Цялото е надраскано и преработено. Знам, че не би имал нищо против да го прочета, но съм твърде уморен. По телефона Мънди ми съобщава, че долу при тях всичко е нормално; после се обажда Гордън — пак същото; спокойно е.

Загрявам радиото. Нагласено е на полковата честота. Попадам на Лири. Полузаспал е; не знае да има някакви инструкции за нас. Казвам му да доложи на Уеър, че сме влезли в контакт с германски дозор, но без размяна на огън. Минаваме през всички глупости от рода на „Разбрано — Прието“ и пр, и аз слагам край на предаването. Лири е свестен човек, но другият, Флин, е гадно копеле. Веднъж, когато бях на наблюдателния пункт, той ме доложи на Уеър, че съм процедирал не по устава. Клеча аз в мокрия окоп на ръба на бойното поле, където всичко кипи, и се мъча да зърна нещо през замъглените стъкла на бинокъла, а той си седи в топлата палатка на чашка кафе и се прави на разстроен от моя начин на процедиране!

Отново заспивам, обаче отговарям на всяко повикване начаса. Всички сме като замаяни за сън. Ужасява ме мисълта, че ще трябва пак да изляза вън на студа! Дали вече не е престанало да вали?

Този път съм горе с Уилкинс. Причернява ми от студ въпреки белия сняг. Сещам се, че не съм сложил вода за кафето на пристигащите; Милър също забрави. Мразя се, когато съм такъв тъпанар.

Хлъзгаво е. Земята е покрита със замръзнали листа, а отгоре е натрупало два-три инча сняг. Докато се катеря, на два пъти падам. Уилкинс ми махва, без да ме задържа за паролата, а глупакът Гордън ме замеря със снежна топка.

— Добър сняг за бой с топки, а Уонт?

Изглежда, Мел никога не губи настроение. Някои хора просто са жилави отвътре като гума и това ги кара вечно да подскачат. Той прави нова топка; отбягвам удара, като се обръщам с гръб, стиснал здраво пушката от едната си страна. Топката се удря леко в приклада и се пръсва. Гордън започва да имитира отлично Хънт:

— Що за войник си ти бе, Нот? Тук моеше да бъде вражеска граната! Ама ше ти изкарам джигереца аз на теб, лигльо такъв. Гаден умник!

— Престани, Мел! Вече замръзвам.

Той сгъва платнището си и оставя моето.

— Махай се от пътя ми тогава, щом не щеш да играеш; готов съм за огъня.

Той се препъва и пързаля по склона, улавяйки се за дърветата, за да се задържи, с пушка на рамо. Ние с Уилкинс решаваме да се редуваме един по един в дъното на окопа, като се сменяме на всеки десет минути. С Гордън са правили така. Не може да продължаваме повече по цяла нощ с хората в двата окопа. Трябва да измисля нещо друго.