Уилям Уортън - Отбой в полунощ

Минава един часът, когато най-сетне потегляме. Вървим покрай моста, после автоматично се раздалечаваме на интервали от по десет метра. Шутзър е начело като скаут; следва Гордън, аз охранявам тила.

Спускаме се в коритото на потока и поемаме по десния бряг. Вече сме решили първо да проверим заслона или колибата; тя е по-близо. После ще направим завой и ще излезем при хижата откъм юг. Убедени сме, че те са именно там, тъй че работата със заслона е по-скоро нещо като учение в неизследван снежен терен.

Контурната карта е у мен, пъхната в джоба на куртката под маскировъчния халат. Най-напред всички добре я разгледахме. По дерето ще се приближим до заслона; дотам трябва да има не повече от четири-петстотин метра. В най-лошия случай немците ще държат там преден пост, но това стига.

Според картата между двата хълма трябва да има нещо като седловина, по която се стига от заслона до ловната хижа. Не ме е шубе особено, не треперя, но езикът ми е пресъхнал. Загребвам шепа сняг от един нисък клон и го налапвам. Клонът отскача нагоре и поръсва ситни заледени снежинки.

Държа под око гърба на Гордън, но се мъча и да се радвам на пейзажа. Наистина е красиво. Чудя се как ли бих могъл да нарисувам дебелия сняг. Вероятно ще трябва най-вече да оставям бели петна. Ще стане чудесно, само да мога да докопам малко хартия за машинопис. Никога не бих постигнал илюзията за сняг върху сивата вътрешна повърхност на кутиите за неприкосновен запас. Може би трябва първо да нарисувам всичко, а после да намацам отгоре от оная гадост за белосване на пушките. Трябва да опитам; ще бъде почти като рисунка с бои. Мога да си направя четка от опадалите косми на Мънди — защо ли са му? Ще ги закрепя с ластиче на върха на пръчица, както Бенджамин Уест си е правил четчици от котешки косми.

Вече вали по-слабо и видимостта става по-добра. Имаме чувството, че над облаците може би грее слънце. Потокът не е замръзнат и се откроява тъмнокафяв, почти черен на фона на снега. Тече бързо и на места е не по-широк от няколко педи. Подаващите се камъни имат калпаци от сняг, нагоре по течението бистрата вода е набраздена. Пак започвам с присъщия си недостатък: забелязвам колко красив е светът тъкмо когато има вероятност скоро да го напусна.

Общо взето, държим десния бряг, но пресичаме потока по камъните на местата, където е обрасъл с дървета или храсти. Не се чува нищо, освен собствените ни шумове. Под каската човек долавя собственото си дишане, дори преглъщането си, но трудно различава външните шумове — още едно блестящо изобретение на армията. Немците поне са били достатъчно умни да скосят техните отстрани. Не виждам как изобщо можем да спечелим тая война, щом правим всичко толкова глупашки. Изглежда, армейският ум винаги подготвя войниците за предишната война. Нас ни тренираха да се бием в окопи. През Първата световна война всички са били обучавани да атакуват с кавалерия. И така нататък.

Търсим следи. Има отпечатъци от заешки подскоци, а на едно място забелязваме дирята на елен, но никаква следа от хора. Надолу гората се сгъстява и дърветата стават по-големи. На места растат толкова нагъсто, че снегът не е проникнал и ние стъпваме по килим от кафяви борови иглички, само леко поръсени с навят сняг.

Внезапно Гордън се спира и пада на колене. Пред него Шутзър е залегнал и ни прави знак с ръка. Придвижвам се напред клечешком и се просвам до него.

— Май че е това, Уонт!

Той сочи право пред себе си към стара сива дървена колиба; от пукнатините в дъските й и изпод стрехата се подава слама. Претъркулвам се на една страна, бръквам под маскировъчния халат и измъквам картата. Разгъвам я на снега. Колибата изглежда точно на мястото, където трябва да бъде. Вдигам поглед към реалността.

— Аха, изглежда съвсем запустяла.

— Да, мм. Какво ще правим сега, шефе?

— Вие с Гордън ще стоите тук, а аз ще се промъкна и ще обиколя наоколо, за да търся следи. Ако има хора, все трябва да са оставили някакви следи на влизане. И освен ако за тях не е щастие да мръзнат до смърт заради своя Vaterland , трябва да има и дим.

Придвижвам се бавно напред към малка издатина вляво. Вървя все така приклекнал, като се крия зад издатината. Когато поглеждам надолу, съзирам колибата заедно с всичко наоколо й. Няма нищо: нито следи, нито белег от каквото и да било. Изваждам бинокъла и го нагласявам на фокус, за да се уверя. Проверявам най-вече терена в посока към ловната хижа. Явно откакто заваля снегът, никой не е идвал насам. Изправям се и махвам на Шутзър и Гордън да се приближат.