Уилям Уортън - Отбой в полунощ

Срещаме се долу при колибата. Надничаме през пукнатините по дъските; вътре няма нищо, освен сено. Нямаше да е лошо това място да беше по-близо до замъка; щяхме да имаме какво да горим. Майката не може да е кой знае колко против.

Духа неприятен ветрец и ние се приютяваме откъм заветната страна на колибата. Отново изваждам картата; следващата част от прехода е по-трудна.

Продължаваме в същия ред, но на интервали от по двайсет метра. Видимостта става все по-добра; сега се движим почти право на север. По часовника на Шутзър още няма два часа. Според картата оттук до хижата е около километър и половина. Ако имаме късмет, можем да стигнем дотам, да огледаме и да се върнем в замъка, преди да се мръкне.

Промъкваме се нагоре по седловината и излизаме на тесен път, който не е обозначен на картата. Това ни разстройва. Тъкмо такова нещо гледаш да не ти се случи на патрул. Достатъчно страх береш и без да се загубваш. Проверяваме внимателно по картата — но този път не бива да е тук. Все пак, доколкото схващаме, вървим в правилна посока. Освен ако не сме открили друга колиба, след около двеста метра трябва да излезем при ловната хижа.

Само пет минути по-късно Стан заляга. Дава ми знак да избързам напред. Хвърлям се на земята до него и се взирам, но нищо не забелязвам. Той ми посочва. Вдигам глава, но пак не виждам нищо. После го съзирам: тъмнеещо петно върху разливащата се смътна белота. Близо сме. Шутзър слага ръка пред устата си. Навеждам се към него и каските ни се чукват.

— Прилича ми на нацистки дим от горени евреи.

Плъзваме се назад до Гордън и провеждаме кратко съвещание. Работата е там, че вече сме изпълнили задачата.

Те са тук, германци са; знаем къде са. Ние с Гордън предпочитаме да сложим край на цялата акция. Но Шутзър държи да провери. Накрая ме придумва да се промъкна с него, за да разгледаме отблизо. Мел ще остане отзад да ни подсигурява. Прибирам картата, изваждам бинокъла и го подавам на Шутзър. Той води; в края на краищата тази част от мисията е негово хрумване.

Пропълзяваме назад до предишното си място, после малко по-нагоре и преваляме билото. Сега виждаме от другата страна на хълма.

Под нас има ниска продълговата сграда, нещо като хижа от дървени трупи, с островръх покрив. От комина в източния й край излиза къдрав дим. С просто око се вижда как двама немски войници режат с трион дърва върху грубо сковано магаре. Навярно им е не по-лесно да поддържат огън, отколкото на нас. Без шинели са и по тях не се вижда оръжие. Шутзър изследва гледката с бинокъла. После се сепва и се съсредоточава върху нещо по-близко.

Аз се оглеждам за постове. Все трябва да имат някаква охрана. Забелязвам отъпкана пътека към пътя, който ни разделя от тях. Има и друга пътечка до нещо като квадрат от зелени платнища на едно хълмче зад хижата. Изглежда, е тоалетната им.

Шутзър ми подава бинокъла и ми шепне в ухото, закрил с ръка устата си:

— На отсамната страна на пътя!

Нагласям бинокъла към очите си. Следите, които пресичат пътя в посока към нас, са пресни, почти незасипани от сняг. Но не виждам докъде стигат, защото една издатина на хълма ни пречи. Стан отново се навежда към мен.

— Дай да пропълзим малко по-близо.

Преди да съм казал нещо, той вече се движи. Не съм особено възхитен от идеята да ставам толкова близък с германците. Според мен най-доброто разстояние между нас би било четири-пет хиляди мили. Но запълзявам след Шутзър; аз, големият командир, се старая да не изоставам.

Придвижваме се още двайсетина метра по-нататък, докато пред очите ни се открива целият склон от горе до долу. Под нас, на не повече от седемдесет-осемдесет ярда, на ръба на окоп седи немски войник. Шутзър вдига пушката си, прицелва се, обръща се към мен и ми се усмихва. Аз поклащам глава. Той се навежда към мен.

— Не се безпокой; само се наслаждавам на възможността да хвана едно нацистко копеле на мушката си; направо ще се пръсна от удоволствие.

Ето че пак започвам да треперя. Подпирам се здраво на лакти и оглеждам с бинокъла. Този единичен пост, изглежда, е всичко; германците поне се наспиват.

Съсредоточавам се върху двамата, които режат дърва. С бинокъла се вижда, че са доста по-възрастни от нас; изглеждат по на трийсет-четирийсет години. Униформите им са омачкани и по-мръсни от нашите. Единият е с лице към мен, а кепето му е килнато на тила. Прилича на Макс Луис като възрастен.

Чува се стърженето на триона и откъслечни гласове. Долавям миризмата на горящи дърва и още нещо. После се сещам какво е то; онзи под нас пуши. Гордън щеше да го подуши още преди пет минути; и може би го е подушил. Може би той ей сега ще профучи покрай нас и ще се втурне надолу, за да се опита да възпре тоя тип от тютюнопушенето, да го спаси от самоубийство, за да може той да ни убие.