Уилям Уортън - Отбой в полунощ

Разпределям картите на четири като за обикновено наддаване и записвам Севера, Изтока, Запада и Юга на отделни картончета. Късам тия картончета от подвитите краища на кутиите с неприкосновен запас, когато ги отварям с щика. Мислехме да си направим и карти от тези парченца, но Милър изчисли, че петдесет и два ще образуват тесте по-дебело от три инча и за нула време ще се оръфат. Слагам картончетата с раздадените карти с лице надолу върху кутията с батериите на телефона; те ще си ги намерят. Ще играят Гордън и Мънди срещу Шутзър и неохотния Уилкинс, тъй че няма защо да му мисля много; при такъв състав от барокови умове всяко раздаване се превръща в драма. Те могат да продължат най-обикновено три без коз повече от половин час.

Вече от три седмици играем по този нов начин; понякога ни се струва като три години. Гордън измисли играта; нарича се „бридж без карти с пълно въртене до четирикратно разиграване“. Всеки един си избира картонче от кутия за неприкосновен запас и това са падналите му се карти. Питал съм ги дали да определям кои карти на кого да бъдат, но те нямат доверие на моята безпристрастност. Както каза Шутзър: „За Бога, Уонт, и без това вече си играеш на Господ; какво още искаш?!“

Когато разиграват една партия, подчертават всяка карта, щом я изиграят. Мел настоява да изпълняват и движението за хвърляне на призрачните карти с ръце върху масата, мръсния под, одеялото, калта или върху каквото там играят, като извикват името на картата. Милър се оплаква, че това било поредният глупав атавизъм, но все се съгласява. Как иначе? Ако Мел не играе, няма бридж и всички са мрачни. Впрочем Милър е една от причините да ни трябва речник. Той съставя и кръстословици, пред които неделните ребуси на „Ню Йорк Таймс“ ряпа да ядат.

Когато играта свърши, те ми връщат картончетата. Тогава някой друг път, по мое усмотрение (бъдеще, от което понякога изглежда, че не ни остава много) отново им давам същото разпределение, като го завъртам по часовниковата стрелка за ново разиграване. Горният ляв джоб на бойната ми куртка е така натъпкан с тия записани раздавания за бридж, че се издува като цицата на Мей Уест. Може би някой ден там ще се забие шрапнел и те ще ми спасят живота така, както Библията винаги спасява живота на религиозните протестанти. Ще бъда спасен по-скоро от ръце за бридж, отколкото от Божията ръка.

В нашето отделение моливите са чисто злато. Ако всеки път, когато сме молили в писмата си, е пристигал поне по един молив, Лав трябва да има вече достатъчно, за да отвори книжарница след войната; едва ли биха се побрали в чувал.

Аз пазя като зеницата на окото си моя верен 2В и един дърводелски 4В с дебел графит, който си купих в железарията в Шелби и оттогава го нося със себе си. Вече е изхабен повече от половината. Обявили сме си състезание да видим кой ще свърши пръв: моят 4В, войната или аз. Този род моливи се развалят, ако ги изпуснеш, защото им се начупва графитът; държа го увит в тоалетна хартия, натикан под бинтовете в превързочния ми пакет. Използвам тия моливи изключително за рисуване. Може би този 4В е единственото нещо, което още ме кара да се държа. Не давам тия два молива никому за нищо на света; някои лични вещи са лични, дори когато са те произвели сержант.

Не ги употребявам и за записването на раздаванията за бриджа; за това си служа с обикновен 2НВ. Аз съм единственият в отделението с три молива. По-скоро бих се отказал от патрондаша си, отколкото от тях.

Повечето пъти рисувам по вътрешната страна на разкъсани кутии за неприкосновен запас; цялото отделение ми запазва тия кутии. Не мога да нося рисунките със себе си, затова ги навивам по десет на руло и ги заравям в земята. Имам си списък на местата, където съм ги заровил. Пазя си го в раницата в полевата кухня. Там съм прибрал и десет-двайсет от най-хубавите си рисунки.

Мисля, че може би след войната ще се върна тук, за да намеря по картата местата и да изровя рисунките. Реших, че няма да изгният; поне така се надявах; кутиите за неприкосновен запас са с восъчно покритие от външната страна.

Рисувам всичко. Имам хубави скици на Мори и Макс, Джим и Фред, Уисл и Луис. Рисувам снаряжението ни и разните места, по които сме били. Рисувам дървета и шишарки, чифлици, пейзажи, войнишки канчета, шишета — какво ли не. Това прави нещата по-реални; и в същото време не чак толкова реални.

В действителност раницата ми с картите и рисунките — цялото ми имущество — се загуби, когато бях ранен при Мозел. Въпреки това, двайсет години по-късно, все пак наистина се върнах по тия места заедно с жена си и децата. Не намерих нищо; всичко толкова се бе изменило, че не можах да позная нито една точка.