Уилям Уортън - Отбой в полунощ

Наближава четири часът. Двамата с Милър сме на пост от четири до осем. Минавам го за дневен караул с по един човек във всеки окоп, но повечето време ще бъде тъмно. Слагам себе си горе на хълма, за да мога да огледам добре околността. Особено ще внимавам за дим или огньове. Може би ще успея да ги хвана, като си готвят вечерята, да разбера къде са; ако изобщо има някой; все трябва да има.

На тръгване казвам на Бъд да се ослушва за автомобили, докато стои долу. По дяволите, длъжен съм да му напомня! Врътвам телефоните, за да предупредя Мънди и Уилкинс, че идваме. Изпитвам ужас да не ме застрелят от поста, когато отивам да ги сменя. Точно такъв край ми подхожда — безсмислена жертва от ръката на приятел.

Двамата с Милър проверяваме пушките си и закачаме на коланите си гранати. Надявам се, че проклетият окоп горе вече е завършен. Ако и Шутзър, и Мънди са копали през последните четири часа, трябва да е готов. Да се копае в коренаците по здрач, е пълен кошмар. Изпотяваш се, а после трябва да висиш вън на влагата и студа, в падащия мрак.

Още докато се изкачвам, усещам, че се е застудило. Небето е в плътно натежало бяло; ако температурата спадне с още няколко градуса, може и да завали; само това ни трябва. Връщам се за платнището си. Падне ли сняг, ще трябва да направя пътеката до този пост по-незабележима.

Отчето е почти замръзнал. Излиза от окопа и тупа с крака. Окопът е изкопан, но пръстта все още стои на купчина.

Би трябвало Шутзър и Мънди да знаят как се правят тия работи.

— Леле, Уонт, все повече застудява.

— Аха. Е, вътре е топло. Бъд слагаше вода на примуса, когато излязохме; има даже огън и удобни легла с копринени юргани.

— О, хайде, хайде. Не ме будалкай, Уонт.

— Не те будалкам. Сам ще видиш.

Той нарамва пушката си, сваля каската. Аз сядам върху купчината пръст.

— Между другото, Отче, забравих да обявя паролата. Кажи им, че ще бъде „Мац-пис“. Нека Гордън я съобщи на Милър по телефона.

Питам се дали Мънди ще загрее. От тринайсетгодишна възраст той е бил в юношеската семинария, тъй че такива неща просто минават покрай ушите му. Обикновено ни спускат паролата от дивизията, но сега не могат да ни я предават по радиото, така че ще си я измисляме сами.

— Да не забравиш, Отче: „Мац-пис“.

Той поема надолу.

— Разбрах де, „Мац-пис“.

Наблюдавам го как избира пътя по нанадолнището, с приведени рамене, с плетената вълнена шапчица на главата си, с виснала на сгънатата ръка каска и метната на другото рамо пушка, която все се свлича. Не познавам друг човек, който толкова да мрази да носи каска. Освен това Мънди е основният претендент за титлата „най-разпасан войник в отделението“.

После оставам сам. Седя на камарата пръст, ей сега ще я разхвърлям. Бинокълът лежи върху купчината листа край окопа. Пъхам го в колана си, под куртката; добре е да стои топъл; тогава стъклата не ти се замъгляват пред очите.

Отчето не е достатъчно внимателен; не го е страх от смъртта колкото другите. Ако можех да повярвам в нещата, в които той вярва, или поне твърди, че вярва, и аз не бих се страхувал да умра; щях да се перча наоколо и да се правя на герой, да се натягам за рая. Безпокоя се, че ще извърши някоя глупава грешка, без да му мисли, и ще си навлече куршума.

Разхвърлям с лопатата пръстта под дърветата и я посипвам с борови иглички. Въртя телефона и казвам на Шутзър, че ще се обаждам на всеки час; взел съм неговия часовник. Познавам, че играта вече е започнала: Стан ми говори така, сякаш съм ги прекъснал; сега аз съм само войната, която им пречи.

Започва бързо да се мръква; червеникавото по дърветата, които сменят листата си, преминава в лилаво; сенките под боровете стават почти тъмносини.

Изваждам бинокъла и оглеждам отсрещния хълм. В подножието му откривам буен поток. Над него има плоска сива скала, по която водата леко се пръска. И точно отдолу, между скалата и потока, забелязвам как нещо мърда!

В лещите светлината е много по-слаба и аз затрепервам така, че едвам успявам да стоя неподвижен. Плъзвам се в окопа и опирам лакти на предната стена.

В подножието на надвисналата скала три малки еленчета пасат мъх. Едното поглежда право към мен, дългите му уши щръкват да доловят шума. Не е възможно да вижда толкова надалеч, а и светлината не е достатъчна, за да блесне върху лещите.

Отново пъхвам бинокъла в колана си и измъквам молива 2В заедно с една отворена, разрязана, сплескана кутия от неприкосновения запас.

Опитвам се да скицирам видяното, вълшебното движение, но не успявам. Паметта ми не е достатъчно точна, а и задачата да изобразя всичко това на малката сива площ ми е непосилна. Донякъде, защото е твърде далече, има толкова много небе, планини, гора; донякъде, защото очаквах друго. Трудно е да предадеш радостта от спокойствието, дори на рисунка.