Уилям Уортън - Отбой в полунощ

Майката разпределя провизиите и екипировката. По обичая си вече е повел домакинството и непременно ще си подреди тук дом. Знам, че ще ни чете лекции за статуите, архитектурата, дървената ламперия, камината, какво ли не. Уилкинс просто не може да не превръща всяко кътче в гнездо, а тук има на разположение цял палат. Изглежда, добре се справя; само дето е малко по-нервен, отколкото трябва; работи съвестно.

Веднъж, по време на един шейсетчасов преход без прекъсване от Руан до Мец, Майката дори стъкми цял хамак за спане отзад в джипа си. Това беше джипът, който караше заедно с Джим Фрийзе. Наричаше се Линда, разбира се. Аз изрисувах името отстрани заедно с едно зайче. Майката понякога нарича Линда „зайче“. Но той като че не се срамува от нищо; сякаш е имунизиран срещу всичко, от което би могъл да се смути.

Освен това Майката си имаше в онзи джип нещо като олтар — отпред до таблото с уредите. Беше си сложил снимката на Линда и залепил наоколо изрезки от писмото й. Понякога си мисля, че Джим беше също толкова влюбен в Линда, колкото и Майката. Дано да е бил, защото с Майката не може да се говори за нищо друго.

Когато Хънт видя тая работа, направо побесня и ги накара да махнат всичко. Хънт „падна“ край Омздорф, под един кръст край пътя. Едва бяхме влезли в Германия; имахме честта да бъдем първите американски войски в тъй наречената тогава от немците „германска територия“. Това трая три дни, после бяхме отблъснати. Опитах се да пробутам в писмото си до дома съобщение къде сме. Писах на сестра ми Джоуи да поздрави от мен приятеля ми Герман. Знаех, че ще го разбере, и тя действително се е сетила. Знаех също, че Глендън, помощникът на Втория щабен, който цензурира писмата ни, няма да го улови, и той не го е уловил!

Хънт си беше избрал онзи кръст за взводен команден пункт. Той беше от нисшите чинове в първоначалния сто и н-ти полк, не особено умен. Гордън твърди, че хора като Хънт, Уеър и Лав са истинският противник; т.е. ако изобщо имаме противник.

В замъка проверявам докъде е стигнал Милър с телефоните. Размотал ги е и сега ги свързваме с жицата, която прекарах през прозореца.

— Бъд, би ли проверил как работи и радиото? Аз ще развия жицата до горния пост. Гордън ще дава пръв караул до моста.

Шутзър и Мънди се затътрят към мен.

— Стан, би ли занесъл единия телефон долу на Гордън? Кажи му да го скачи. После ми донеси другия горе, на мястото на поста зад замъка. Ти ще бъдеш караул първите два часа, тъй че вземи си пушката и няколко гранати.

— Окей, серж!

Хвърлям му едно око да видя дали не ме занася с тая титла, но изглежда, му е дошло естествено. Никога няма да свикна.

Завързвам жицата за дръжката на френския прозорец, като оставям достатъчно свободна дължина до централния телефон, после почвам да я размотавам нагоре по хълма. Би било по-умно да търкалям макарата от горе на долу, но явно умът ми не работи добре. Драпам нагоре по хлъзгавия хълм, като се хващам за дърветата, за да не се намеря с едно плъзване в задния двор на замъка. Най-сетне стигам до набелязаното място и спирам да си поема дъх.

Долу Стан и Мел скачват другия телефон. Докато ги наблюдавам, Мел завърта ръчката и вдига слушалката до ухото си; всичко трябва да е наред, защото Стан тръгва нагоре към мен, без да се връща в замъка.

Връзвам жицата за едно дърво и сядам да го чакам. Изваждам от джоба на куртката си бинокъла с двайсеткратно увеличение и оглеждам набързо околните хълмове. Не виждам нищо подозрително; няма дим, никакъв признак на движение или проблясък на метал. Стан идва, пухтейки, до мен.

— Долу телефонът работи идеално. Милър казва, че е настроил и радиостанцията и я загрява.

Търсим подходящо място за окопа. Ще ни се да не е с много коренаци. Но щом наоколо има такива борове, няма как да е без коренаци. На Стан не му се копае особено, но аз не отстъпвам. Мисля не толкова как да се опазим от куршумите и шрапнелите, колкото от вятъра и студа. През нощта ще ни бъде по-топло, ако сме по двама и в окоп. Единият ще седи вътре, докато другият пази. По това време на годината нощите тук са безбожно дълги.

Оставям бинокъла на Шутзър и му казвам да оглежда околността на всеки петнайсет минути — колкото да си почине от копаенето. Тръгвам надолу.

Милър вече скачва другия телефон с жицата, а аз започвам цялата глупашка военна процедура по радиото. „Ейбл едно вика Ейбл четири, приемам.“ Попадам на Лири, един от малкото човекоподобни радисти в полка. Забравих да взема позивните за радиосеансите, когато си записвах всички ония глупости в щаба. Толкова са тъпи, че моментално се забравят.