Уилям Уортън - Отбой в полунощ

Джанис ни отнася със себе си.

В десет часа след пищна масова закуска в леглото Мел изпраща Джанис до автобусната спирка. Не говорим за станалото. Мисля, че за всеки от нас това е нещо, несравнимо с целия му останал опит.

Лично аз запазих странен спомен от първото си сексуално преживяване в ролята на мъртво момче на име Мат. И до ден-днешен все имам чувството, че всяка жена, с която спя, таи в ума и сърцето си идеалния образ на някого другиго.

Тук още веднъж се сблъскваме с моята слабост към невероятната истина. Мел и Джанис си кореспондират през войната. Мел се завръща и двамата се оженват. Раждат им се три деца, а след петнайсет години се развеждат. Може би защото е било смесен брак или просто един от обичайните бракове под натиска на времето. Може би Мат винаги е присъствал.

Шутзър и Гордън свършват танца си. Домъкваме вътре останалия багаж. Карам Милър да приближи джипа със задницата до едната стена на замъка, така че картечницата да е насочена напред и да държи под обстрел целия път заедно с моста. Другия джип докарваме зад замъка. Внасям вътре халатите за сняг, маскировъчното белило, един сандък с гранати и радиостанцията. Майката ми помага. Освен това изваждам полевите телефони. Милър почва да ги размотава. Измъквам двете огромни макари с жица за телефоните. По тях още има засъхнала кал от последното им развиване в Саар.

Когато свършвам, спирам да си поема дъх и обмислям положението. От фасадата на замъка се открива гледка надолу през редица стъпаловидни басейнчета, стигащи почти до потока. Същият поток под онзи мост, по който се изкачихме до замъка. В басейнчетата има статуи на делфини и разни риби, от чиито уста излизат зеленясали медни тръби за водните струи. Статуите изглеждат като излети от цимент, с черни, зелени и жълти петна от фъндъци вкоравен мъх. Коритата на басейнчетата са пълни със замръзнали листа.

Решавам да сложа два поста: един — малко по-долу, от другата страна на фонтаните, зад подпорната стена вдясно от моста; и друг — горе на склона зад замъка, малко над равнището на покрива. Тръгвам да се катеря, за да намеря място, откъдето ще се открие добра, цялостна гледка към пътя и в двете посоки и ще се покрива долният път.

Не мога да измисля как да запазя този по-горен пост от проникване изотзад. Но едва ли, ако някой се изкатери по стръмния склон със замръзнали листа и сухи клонаци, ще съумее да се промъкне изотзад до караула. Ще трябва да е атакуващ дозор поне от няколко души, които да нападнат, а ако това се случи, бездруго всички отиваме на кино.

Намирам тъкмо такова място, каквото ми трябва и го разчиствам с крак. Откъртвам клон от едно дърво и го забивам в оголената земя. Вътрешностите ми кажи-речи, се държат послушно, дори след изкачването. Може би ще бъде достатъчно само дето съм далеч от Уеър, Лав и цялата мръсотия.

Спускам се надолу към замъка и взимам едната макара с жица. Откачам куката и остъргвам донякъде калта.

Караулът ще бъде голяма досада. Дни наред ще трябва един по един да седим в окопите; това прави по двама на пост и четирима в почивка. През нощта ще бъде особено трудно. Ще ни трябват по двама във всеки окоп, така че ще имаме четирима на пост и само двама в почивка. Ще се наложи да спим през деня. Но не виждам друг изход. Бих могъл да опитам само с един пост горе на хълма; той би покривал всичко. Може би след първите няколко дни, ако не се случи нищо, така ще направим. А може и само с един пост долу на моста. Все ще измислим нещо; отделението ще даде идеи.

Излиза Мел и ми помага да пренесем макарата с жицата долу до моста. Излагам му плана си за постовете и той се съгласява. Намираме едно чудесно местенце на двайсетина метра вдясно от моста. Подпорната стена стига до рамото и е идеално прикритие за стрелба. Под обстрела на другия пост трябва да е достатъчно защитено. Ще рече, ако човек изобщо може да се чувства защитен в тая гора, в тая война, където непрекъснато се опитват да те убият.

Връзвам жицата за една халка в стената и тръгвам да се катеря към замъка. Гордън казва, че пръв ще дава караул, и остава долу.

Драпам нагоре, прокарвам жицата покрай пътя, като оглеждам околните хълмове. Оттам биха могли да ме следят. Може би някой тип в зелена бойна униформа седи сега с пушка и бинокъл в ръце и ме зяпа.

Обръщам се да видя колко още ми остава и се разбързвам с жицата, като я пускам на цели кръгове. Вече цял треперя; не че работата е чак толкова трудна, но просто нервите ми не са наред. Когато стигам до замъка, вкарвам жицата през един прозорец до камината.