Стивън Бруст - Феникс

Той се намръщи, но накрая кимна. После попита:

— Но с теб какво ще стане?

— Не знам. Сега бягам, за да спася живота си. Но ако нещата се променят, ако се уверя, че е безопасно да се върна, ще се върна.

— А жена ти?

— Това свърши.

— Нима?

Опитах се да срещна погледа му, но не можах.

— Засега свърши. Може би по-късно, може би като мине време, но не сега.

— Снощи хвърлих пясъците, Владимир. За първи път от двайсет години. Хвърлих пясъците и попитах какво ще стане с мен. Усетих силата и прочетох символите, и те ми казаха, че ще доживея да държа правнуче в ръцете си. Смяташ ли, че пясъците са сбъркали?

— Не знам. Надявам се, че не са. Но щом ти трябва да видиш правнуче, аз трябва да съм жив, за да го направя.

Той кимна.

— Да, Владимир. Направи каквото трябва. Ще отида където казваш и ще живея там, за да знаеш къде да ме намериш, когато можеш.

— Когато мога — казах. — Когато мога.

Имаше едно място, което помнех добре, което не означава нищо за никой друг, но за мен означаваше много. Беше всечено завинаги в паметта ми, от петънцата светлосиньо невинниче между високите треви до привелия се дъб, надвиснал над полянката, сякаш да я опази от хищниците горе; от тръните на дивия мъдреник до израсналия високо от близката вода жив плет. Макар да бях все още почти дете, когато за последен път бях тук, го познавах; беше се всякло в паметта ми с най-ясните подробности, които обикновено пазя за местата на скритите оръжия на враговете ми и за ежедневните навици на жертвите ми. Природата, с всичките й всевъзможни красоти и ужаси, до този момент не съществуваше за мен, освен това място. Сега вероятно това щеше да се промени.

Някъде вляво от мен се носеше злобният кикот на криота, плюеща мрежата си, за да хване някоя норска или катерица. Едно домашниче, израснало от дъба, плющеше, развято от ледения вятър като ленив бич… уушш-пляс, уушш-пляс. Дневен крадльо, някъде над мен, хлипаше вяло, като контрапункт на смеха на криотата. От вятъра настръхнах и потръпнах от радост. Тъкмо му беше времето люлякът да разцъфти; тук имаше много люляк и ароматът му щеше да се смеси с цъфтежа на каменоплодничето, скрило се зад живия плет.

Помислих си, че е пролет и че никога досега не съм имал повод да забележа сезоните.

Ако животът ми на убиец имаше начало, може би то беше тук, където бях намерил яйцето, което щеше да израсте, за да стане мой познайник. Ако животът ми на убиец имаше край, той също щеше да е тук. Ако това се окажеше само едно прекъсване — какво пък, така да е.

Лойош и Роуца се бяха смълчали. Като изключим тях, бях съвсем сам. Адриланка беше много далече и на много мили оттук нямаше никакви градове.

Сам.

Освен двата джерега тук нямаше никой, който да ме види или да поговори с мен, а камъкът Феникс пазеше мислите ми от всеки, който щеше да ме потърси. Станал бях невидим за магията. Сечивата, които носех по себе си, ножовете, стреличките и разни други гадни неща, тук изглеждаха нелепо. Не се съмнявах, че с времето постепенно ще смаля броя им, може би до последното. На гърба си носех вързоп с дрехи, които щяха да ми трябват за различните сезони, резервни ботуши и няколко други дреболии, които можеха да се окажат полезни.

Вече само тримата.

Щеше да е много лесно да се отдам на самосъжаление, но така щях само да лъжа себе си. Време беше за промяна, време за растеж, по своему възбуждащо, също като мига малко преди жертвата да влезе точно в мястото, което съм избрал за нейната екзекуция.

Какво щеше да се случи? Какво щеше да стане от мен? Щеше ли домът Джерег да намери начин да ме проследи? Щеше ли любовта, някак, да се извиси от пепелта, в която я бяхме стъпкали? Или щеше да бликне някъде другаде, най-неочаквано?

Усетих, че на лицето ми се появи усмивка, и не се опитах да я скрия.

Закрачих на запад.

© 1990 Стивън Бруст

© 2003 Валерий Русинов, превод от английски

Steven Brust

Phoenix, 1990

Сканиране, разпознаване и редакция: Mandor, 2008

Издание:

ИК „БАРД“, София, 2003

ISBN: 954-585-513-4

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9578]

Последна редакция: 2008-12-04 12:00:00