Стивън Бруст - Феникс

Те погледнаха към вратата, погледнаха Пътедир, после се спогледаха.

— Е? — попитах ги.

Не казаха нищо. Тръгнахме си общо взето по същия път, по който вече бях минал.

— Какво беше това? — попита ме Айбин.

— Предимперско магьосничество.

— А то какво е?

— Много е ефективно — казах. И се обърнах. Тримата стражи бяха решили да помогнат на приятелите си да се измъкнат от руините, вместо да ни гонят. Умно.

Поддържахме скорост, докато навлезем дълбоко в гората, след което спряхме да си поемем дъх.

— Благодаря ти, Алийра.

— Няма за какво. Надявам се, че не съм объркала някой план.

— Обърка го. Точно затова ти благодаря. Как се сдоби с Боралиной?

— По милостта на Императрицата.

— Тя знае ли, че той всъщност не е виновен?

— Виновен е. Може би не за убийството на краля, но е виновен.

— Това ли каза Императрицата?

— Да.

— Какво пък, проклет да съм. Как успя да дойдеш толкова бързо?

— С помощта на Сетра, Деймар, Айбин и Глобуса.

— На Глобуса?

— Да.

— Разбирам. — Обърнах се към Айбин. — Ти пък защо дойде?

Той сви рамене.

— Помислих, че сигурно ще мога да ви помогна да се измъкнете.

— Как?

— Ами, мога да свиря на барабан.

Изгледах го. „Лойош, вярваш ли му?“

„Не знам“.

„И аз. Това все пак може да е…“

„Знам“.

Роуца изхвърча от рамото ми и кацна на рамото на Айбин. Той сякаш се сепна, но се справи съвсем прилично.

„Тя му вярва, шефе“.

Погледнах Айбин, после Роуца. Въздъхнах.

— Избарабанвай ни тогава.

— Да седнем — каза Айбин.

Направихме го.

И той забарабани.

Огледах белия коридор и казах:

— Или е Имперският дворец, или…

— Не е Имперският дворец — каза Алийра.

Айбин продължаваше да седи. Изглеждаше изцеден. Престана да барабани и се усмихна вяло.

— Как стана това? — попитах.

— Него питай — каза Алийра и посочи Айбин.

— Е?

— Понякога — каза той, — когато барабаниш… трудно е да се опише. Стигаш до разни места. Не го ли усети?

— Не — отвърнах, също толкова бързо, колкото Алийра каза:

— Да.

„Шефе…“

— Хм. Добре де. Може — отстъпих аз. — Но защо точно тук?

— И двамата мислехте за това място. — Беше вярно; аз наистина си мислех колко приятно би било да споделя с Вийра някои мисли, но защо Алийра трябваше да мисли за същото?

Казах:

— Защо и ти? — В същия момент и тя ме попита същото. Свих рамене, обърнах се към Айбин и рекох: — Значи през цялото време ти наистина не си бил нищо друго освен свирач на барабан?

За първи път той наистина изглеждаше изненадан.

— Искаш да кажеш, че не си ми вярвал?

— Да речем, че просто се чудех.

Алийра стана и каза:

— Да вървим.

Изглежда, знаеше пътя, затова тръгнах след нея. Този път стигнахме бързо до вратите. Бяха отворени и този път нямаше котка. Стори ми се, че видях нещо или някой, който набързо се скри зад трона, но не бях сигурен. Във всеки случай богинята си беше там.

Посрещна ни със:

— Здравей, Алийра, здравей, Влад.

— Здравей, майко — каза Алийра.

Майко?

— Кой е приятелят ви и какво ви води тук?

— Казва се Айбин — каза Алийра. — Той ни доведе тук, за да ни спаси живота.

Майко?

— Разбирам. Трябва ли да ви върна веднага, или мога да направя нещо за вас?

Майко?

— Върни ни, майко. Ние…

— Извинявай — попитах аз, — това буквално ли го казваш?

— Кое?

— Наричаш я „майко“.

— О, да. Защо? Ти не го ли знаеше?

— Никога не си ми го казвала.

— Никога не си ме питал.

— В името на всички… все едно. Богиньо, ако благоволите да ги върнете, бих искал да си кажем няколко думи, които те няма нужда да слушат.

Алийра ме изгледа.

— Не ми харесва тонът ти, Влад.

Отворих уста да й се сопна, но богинята каза:

— Всичко е наред, Алийра. Той има основания.

Тя не остана много доволна, но каза:

— Добре.

— Но бъди кратък — каза богинята-демон, — иначе ще закъснееш за срещата.

— Каква среща?

— С Императрицата.

— Аз имам среща с Императрицата?

— Да. Поканата е у Мороулан, но реших да ти го кажа лично.

Облизах устни.

— В такъв случай — казах на Айбин, — ще се срещнем в Имперското крило на двореца.

— Добре — отвърна ми той уморено.

Богинята каза:

— Ти ме заинтригува, барабанчико. Може би някой ден ще ми посвириш.

— Защо не.

Можех да го предупредя, че поемането на работа от богинята-демон не винаги завършва така, както би ти харесало, но реших, че може би ще е нетактично. Алийра пристъпи и целуна Вийра по бузата. Вийра се усмихна майчински. Беше много странно. Алийра отстъпи и кимна; после двамата с Айбин изчезнаха.