Стивън Бруст - Феникс

„Готови сме, шефе“.

Кралят, който вече стоеше пред високия си трон, ме погледна, после пак се обърна към Алийра.

— Кажи каквото имаш да кажеш.

— Предлагам ти размяна — заяви тя и си прибра меча. — Даваш ни убиеца, а ние ти даваме този, който го нае. Какво ще кажеш?

Кралят се усмихна.

— Така ли? Тъкмо казвах, че… Махнете му парцала от устата. Искам да чуя какво ще каже сам.

Вдигнаха го, отпушиха му устата и по-добре да не ви изреждам как ме нарече. Пълен срам. Запазих лицето си невъзмутимо. Накрая кралят го прекъсна и каза:

— Няма защо да мразиш човека, на когото си платил за злото, което си бил твърде страхлив да извършиш сам. Той изобщо не издаде името ти.

Той се изправи колкото можеше, все още с вързани крака и ръце, и заяви:

— Отричам да имам нещо общо с това, или с което и да било друго убийство.

Кралят почука с нокти по устните си и се обърна към Алийра:

— Сега как да разбера това ли е виновникът?

Тя се поклони, пристъпи напред и му връчи два големи жълти свитъка, които вече се бяха поомачкали на колана й. Единия познах по пергамента — беше договорът, който кралят преди малко беше подписал. Другият…

— Носи имперския печат — каза той. — Познавам го. И е подписан от самата Зерайка. — Кимна. — Ще свърши работа. — Обърна се към Боралиной. — Защо поиска да убият баща ми?

— Не съм. Всичко това е лъжа! Изобщо не съм…

— Убийте го — каза кралят.

— Аз ще го направя — рекох.

— Какво?

— Добре де, нали чухте какво каза за мен и как ме наричаше.

Кралят ме погледна и се усмихна.

— Добре, направи го ти. Дайте му брадвата.

Исках да се изсмея на глас, но се сдържах. Рекох:

— Не разбирам много от брадви. Може ли да използвам нож?

Боралиной изкрещя от гняв, почна да се дърпа яростно и да сипе люти ругатни срещу мен и срещу всички наоколо. Все още ми се искаше да се изсмея. Кралят кимна. Извадих нож от канията между плешките си, докато смъкваха Боралиной на колене.

— Дръжте главата му здраво — казах и двама от тях пристъпиха напред. Той не спря да крещи от гняв, докато не му затвориха устата.

Понякога в живота си съм изпитвал съжаление, че убивам някого. Друг път — не. Казах съвсем ясно:

— Съжалявам, шефе, но работата си е работа. — И много точно мушнах острието в лявото му око. Той изкрещя, сгърчи се, изрита и издъхна. Погледнах трупа му и трябва да кажа, че не бях недоволен.

После погледнах краля и вяло се зачудих какво ще стане сега. „Да се махаме, шефе“, предложи Лойош. Все още не бях приел съвсем на сериозно, че ще се измъкна жив. Алийра улови погледа ми и ми махна да ида при нея.

Рунтави вежди каза:

— Ваше величество…

— Да? — каза кралят. И се обърна към Алийра. — Вие можете да си ходите. Другите ще останат.

Алийра го изгледа.

— Така ли си спазвате думата?

— Не съм давал никаква дума — каза кралят. — Дори с намек.

— Започваш вече да не ми харесваш — казах му.

Той не ми обърна внимание.

— Вървете си. Имате си мира. Аз ще се оправя с убийците.

Помислих, че след всичко това идеята да умра тук в края на краищата е глупава. Алийра явно мислеше същото, защото извади Пътедир и усещането за него изпълни стаята. Това ги отвлече достатъчно, за да имам време да си прибера Маготрепач, наметалото и рапирата. Завъртях я и ножницата й изхвърча към краля. Един от стражите му храбро пристъпи пред него и рухна, хванал се за гърдите. Някой път ще ви разправя за тази моя ножница.

Пристъпих към Алийра и опряхме гърбове, изчаквайки ги да нападнат. Моментът щеше да е идеален за пробив на Сетра и Деймар. Алийра ми прошепна:

— Ще им трябва доста време; изтощени са.

— Страхотно!

— Напред — извика кралят.

— Вратата — казах аз.

Алийра поведе с Пътедир, следвана от Айбин, а аз ги пазех откъм гърба и отстрани — сечах яростно с рапирата и размахвах още по-яростно наметалото. Мисля, че наметалото нанесе повече щети от рапирата, а колкото до Пътедир… ами, имаше писъци. Лойош и Роуца налитаха в лицето на всеки и правеха бъркотията още по-голяма.

Да кажем просто, че стигнахме до вратата, и да спрем дотук, а? В коридора имаше още няколко души, но те като че ли бяха по-малко склонни да влизат в непосредствен досег с Пътедир от останалите, а после вече бяхме навън.

— Сега какво? — попита Алийра.

— Сега бягаме — предложих.

— Накъде?

— След мен — каза Айбин.

— Един момент — спря го Алийра. Насочи върха на оръжието към вратата и измърмори нещо под нос, като правеше тайнствени движения с другата си ръка. Вратата рухна, като събори няколко стражи, при което между входа и нас останаха само трима.