Стивън Бруст - Феникс

Тъкмо се канех да почна богинята, когато зад трона се показа едно момиченце. Овладях се и рекох:

— Здрасти, Девийра.

— Здравей, чичо Влад. Всъщност вуйчо Влад, нали така казвате вие, източняците?

— Ти защо се криеш?

— Все още не мога да позволя на мама да ме види.

— Защо не?

— Това може да обърка нещата.

— О. Значи тя… — посочих богинята-демон — е баба ти?

Девийра се усмихна и допълзя в скута й.

„Шефе, аз ли съм луд, или това наистина е шантаво?“

„И двамата сме луди“.

— Съжалявам, че стана така — каза Вийра.

— И има защо, да му се не види.

— Все пак помогнах да спасят живота ти.

— Да бе. Много го правят напоследък. Трябва да ти благодаря, предполагам.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

— Да, богиньо. Има. Много добре се набърка в живота ми и остави това, ами така извъртя нещата, че заради действията ми умряха стотици хора. Не ме интересува какви са били мотивите ти, но не искам нищо повече да правя за теб. Разбрахме ли се?

Девийра ме погледна тъжно, но си замълча. Вийра каза:

— Разбирам, Влад. Но няма да те виня. Ти дори не знаеш все още кой си. Сега започваш нов живот. Изчакай, докато разбереш що за живот е, преди да вземаш такива решения.

Понечих да кажа още нещо, но Девийра слезе от скута й, дойде при мен, хвана ръката ми и я стисна.

— Не се сърди, вуйчо Влад, тя ти мисли доброто.

— Аз… — Млъкнах и я погледнах. Поклатих глава.

— Хайде — каза Вийра, — чакат те в Имперския дворец.

— За какво?

— Ще видиш. И мисля, че ще се срещнем отново, Влад Талтош, каквото и да изпитваш в момента. — Стаята се завихри и изчезна, преди да съм успял да проговоря.

Живот, името ти е ирония. Или нещо такова.

— И с всички свои действия, с риск за живота си… — Гласът на сенешала ехтеше като гръм над притихналия дворцов съвет. Бях свел очи към пода, а мислите ми бяха изпълнени с две противоречиви желания. Първо, исках да се обърна и да видя как граф Софта приема цялата работа. Второ, ужасно ми се искаше да се разсмея на глас.

— … което със сигурност щеше да струва живота на хиляди имперски граждани…

Лойош, разбира се, не помагаше с нищо. Клечеше на рамото ми, озърташе се, ближеше Роуца и общо взето се държеше все едно, че го удостояват лично него, и ми говореше неща от сорта: „Ама те наистина ли го приемат толкова сериозно, шефе?“

— … всички земи около езерото Цурке, в границите на херцогството на Източния страж, на разстояние…

Даже ми бяха дали възглавничка за коляното; възглавничка със стилизиран джерег в сиво, на черен фон. Понеже си държах очите забити в пода, непрекъснато виждах части от извезано крило или глава, от което ми беше още по-трудно да запазя физиономията си сериозна.

— … всички права и привилегии, полагащи се на този ранг, да бъдат дадени на всички негови потомци и наследници, докато Империята…

Зачудих се как ли щеше да реагира Коути, ако можеше да чуе. Вероятно не много добре, като знаех какво изпитва към Империята. Може би това, което най ми липсваше в новата Коути, беше, че бе изгубила чувството си за хумор. И то за какво? Думите на богинята-демон се върнаха в ума ми и за миг горчивината надмогна иронията.

— … герб с Имперския Феникс над символа на дома Джерег… — Тук гласът му за малко да секне, но не секна. Дали изобщо някога бе давана имперска титла на един джерег? На източняк със сигурност не беше давана. Чувството ми за хумор се върна.

— … който герб да бъде вписан в Имперския регистър за вечни времена и да не бъде премахван, освен с вишегласието на Съвета на Наследниците на Императора…

Точно това ми трябваше. Прехапах устна. Горях от желание всичко това най-после да свърши, защото свършеше ли, щях да срещна отново жена си. Трябваше ли да кажа нещо в края на церемонията? Не, един дълбок поклон щеше да свърши работа.

— … да се знае като граф Цурке и да му се даде правото на висше и низше правосъдие в неговите земи, и да носи отговорност за…

Зачудих се дали това щеше да разколебае джерегите да искат главата ми. След като бях издал член на съвета пред Империята, а след това бях взел участие в убийството му, не ми се струваше много вероятно. Кога щяха да се задвижат? Скоро. Много скоро. Ако исках да опазя живота си, което наистина трябваше да направя след цялата работа, която Алийра и някои други бяха свършили, за да го опазят, не можех да губя повече време.

— … сега стани, пред Императрицата и Наследниците на двора, и приеми…

Вече имах тази изключително рядка позиция, имперска титла, която всъщност не струваше пет пари. Зачудих се дали самата Императрица вижда целия хумор в това. Най-после церемонията приключи. Веднага щом благоприличието ми го позволи, се измъкнах с намерението да се върна при Йоричкото крило. Но на излизане от Имперското крило се натъкнах на Айбин, с барабана в краката му — гледаше минувачите и почукваше в ритъм с монети по мраморния парапет покрай широкото мраморно стълбище, водещо към преддверието.