Стивън Бруст - Феникс

Когато свърших, тя ме пусна, избута ме от себе си и ме погледна втренчено.

— Те ще те убият.

— Не мисля.

— Какво ще ги спре?

— Имам план.

— Кажи ми.

— Първо ти ми кажи — връщаш ли се при мен?

Тя не извърна очи, както очаквах. Вместо това ме изгледа внимателно, както човек поглежда някой непознат, чието настроение или мислене иска да прочете на лицето му. Не каза нищо, което според мен беше отговор. Но аз го облякох в думи.

— Твърде много неща се случиха. Твърде много убийства, твърде много промени. Каквото и да сме имали, вече го нямаме. Можем ли да създадем нещо друго? Не знам. Но ти тръгваш по един път, а аз — по друг. Засега това е всичко.

Очите й бяха наистина много големи.

— Отиваш си, нали?

— Да.

— Ще се върнеш ли някога? — Попита ме някак странно разсеяно, сякаш не беше сигурна колко я интересува, или се боеше, че твърде много я интересува, или се боеше, че я интересува твърде малко.

— Не знам.

Тя кимна.

— Кога тръгваш?

— Веднага.

— Съжалявам, че стана така.

— Аз също.

— Оставил си бизнеса на Крейгар?

— Повечето. Освен Южна Адриланка.

— С това какво ще правиш?

Помислих си за двора на Черен замък, докато образът не стана силен и ясен. Усилих връзката си с Глобуса, привлякох енергия и започнах телепорта.

— Всички интереси на организацията в Южна Адриланка са твои — казах. — Хората ми ще те посрещнат утре сутринта. Успех.

И изчезнах.

Двамата с Алийра седяхме в библиотеката на Черен замък, в очакване към нас да се присъединят Сетра и Мороулан. Това място, също като кабинета ми, пазеше не един спомен. Бях седял тук със своите приятели — да, те определено ми бяха приятели — и бяхме провеждали военни съвети, бяхме се утешавали един друг, бяхме празнували. Много вино се беше изляло в тази стая, наред със сълзи и смях, както и с обещания за помощ и заплахи за разчленяване; много от тези неща в рамките само на няколко минути.

Забелязах, че Алийра ме гледа.

— Срещнах дъщеря ти — казах й.

— Каква дъщеря?

— Ще разбереш.

— За какво говориш?

— Питай майка си. Времето около нея май се държи много странно.

Тя не ми отговори пряко, а каза:

— Ще ми липсваш.

— Може и да се върна някога.

— Джерег мразят дълго.

— Не че не го знам. Все пак…

— Какво ще правиш?

— Не знам. Искам да поостана сам.

— Не мога да си го представя.

— Че искам да съм сам? Права си. Все пак ще си имам Лойош и Роуца.

— Въпреки това…

— Мда. Вероятно ще намеря някое място, с хора наоколо. Вероятно драгари, които да мога отново да мразя като цяло и да обичам поотделно. Но засега не искам да виждам никого.

— Разбирам.

— Много ти дължа.

— Аз ти дължа живота си — каза тя.

— И аз ти дължа своя, няколко пъти. Понякога съжалявам, че не мога да си спомня предишния си живот, от началото.

— Сетра може да го уреди — каза Алийра.

— Не сега.

— Това може да ти помогне да се разбереш със самия себе си.

— Все ще намеря начин.

— Знам. Винаги го правиш.

Мороулан и Сетра дойдоха при нас, преди да успея да я питам какво точно има предвид.

— Сбогуваме се — казах. — Засега.

— Така и предположих — каза Мороулан. — Желая ти всичко най-добро в пътуванията. Ще се грижа за дядо ти.

— Благодаря.

— Очаквам да се срещнем отново, в този живот или в следващия — каза Сетра.

— В следващия. Така или иначе, ще бъде друг живот.

— Да — каза Сетра. — Прав си.

Тръгнах си без повече думи.

Последно говорих с дядо ми.

— Добре изглеждаш — каза той.

— Благодаря.

За първи път в живота ми на възрастен приличах на източняк, а не на джерег. Наметалото ми беше същото, но беше боядисано зелено. Носех широки ботуши от даррска кожа, зелени панталони и светлосиня туника.

— Налага се, при тези обстоятелства — казах.

— Какви са тези обстоятелства, Владимир?

Обясних му какво се е случило, какво смятам да направя по въпроса и какво според мен трябва да направи той. Той поклати глава.

— Да бъдеш управител, Владимир, дори на едно малко място, е умение, каквото не притежавам.

— Ноиш-па, не е нужно да управляваш. Не е нужно да правиш нищо. Там има стотина семейства текла и няколко източняшки, и те се справят съвсем добре, без никой да ги управлява. Не е нужно да правиш нищо. С титлата върви имперска заплата, която е достатъчна, за да преживяваш. Единственото, което трябва да правиш, е да ходиш до езерото Цурке и да живееш в имението, в замъка или каквото е там. Ако селяните идват при теб с проблеми, не се съмнявам, че можеш да им предложиш решения, но вероятно няма да идват. Можеш да си продължиш работата там, без никой да те притеснява. Иначе къде ще отидеш? И при това е съвсем малко на запад от Пиперените поля, което е в планините западно от Фенарио, тъй че ще си близо до родния край. Какво по-добро?