Стивън Бруст: Атира

Една камара хора прочетоха ранните етапи на тази книга и ми помогнаха в поправките. Те са:

— Сюзан Алисън

— Ема Бул

— Памела Дийн

— Кара Далки

— Фред Леви Хаскел

— Уил Шетърли

— Тери Уайндинг

Както винаги, бих искал покорно да благодаря на Ейдриан Чарлз Морган, без чиято работа едва ли щях да разполагам със свят, за който е такова удоволствие да пишеш.

Специални благодарности на Бетси Пучи и Шери Портигал затова, че ми предложиха фактите, на които се основават някои части от тази книга. Ако има грешки, винете мен, а не тях и във всеки случай не го опитвайте вкъщи.

Край един огън сред гората като добри приятели седяха жена, момиче, мъж и момче.

— Щом вече си тук — каза мъжът, — обясненията могат да изчакат, след като хапнем.

— Добре — отвърна жената. — Много вкусно мирише.

— Благодаря — каза мъжът.

Момчето си мълчеше.

Момичето подуши и изсумтя презрително; тримата не й обърнаха внимание.

— Какво е? — попита жената. — Не мога да го позная…

— Птица. Скоро ще е готова.

— Той я уби — каза обвиняващо момичето.

— Нима? — каза жената. — А не трябваше ли?

— Той знае само да убива.

Мъжът не отговори; само обърна птицата на шиша.

Момчето си мълчеше.

— Не можеш ли да направиш нещо? — попита момичето.

— Какво, да го науча на някое умение ли? — каза жената. Никой не се засмя.

— Вървяхме през гората — каза момичето. — Не че исках да съм тук.

— Не си ли? — възкликна жената и изгледа с присвити очи мъжа. Той не им обърна внимание. — Принудил те е да тръгнеш с него?

— Е, не ме е принудил, но трябваше да тръгна.

— Хм.

— И изведнъж се уплаших и…

— От какво се уплаши?

— А… ами… от това място. Исках да тръгнем по друг път. Но той — не.

Жената погледна печащата се над огъня птица и кимна.

— Така правят те. Така си намират дивеча, така плашат хищниците. Сигурно трябва някаква психична способност, за да…

— Все ми е едно — каза момичето.

— Време е за ядене — каза мъжът.

— Почнах да споря с него, но не ми обърна внимание. Извади ножа, хвърли го в храстите и…

— Да — каза мъжът. — И ето го резултата.

— Могъл си — обърна се рязко жената към него — просто да я заобиколиш. Те не нападат същества, големи колкото нас.

— Хайде да ядем — каза мъжът. — Обидите да ги оставим за после.

Момчето си мълчеше.

Жената каза:

— Както искаш. Но съм любопитна…

Мъжът сви рамене.

— Не обичам неща, които си играят игрички с ума ми. Освен това стават за ядене.

Момчето, казваше се Савн, си мълча през цялото време.

Което можеше само да се очаква при дадените обстоятелства.

Савн го видя пръв. То като помислиш, Савн и Предвестниците видя пръв. Предвестниците се държаха точно като Предвестници: минат, без да ги забележиш, и хоп — ето ги. Когато ги видя, Савн каза на малката си сестра само:

— Лятото май преваля. Джерегите се чифтосват.

— Какви джереги, Савн?

— Ей ги там, горе. На покрива на къщата на Тем.

— О, виждам ги. Може да са трайна двойка. При джерегите това го има.

— Като при източняците — каза Савн само за да покаже колко знае, понеже Полий караше вече над осемдесет и започваше да мисли, че брат й може би не знае всичко — отношение, с което той все още не можеше да се примири.

Полий не отговори и Савн хвърли последен поглед към двата джерега, кацнали на покрива на къщата. Женската беше по-едра и щом лятото започнеше да отстъпва на есента, ставаше тъмнокафява; мъжкият беше по-дребен и с по-ярка оцветка. Савн си помисли, че напролет мъжкият ще е зелен или сив, а женската — само по-светлокафява. Погледа ги за миг, кацнали и чакащи да умре някоя твар. А сетне те се вдигнаха от покрива, направиха един кръг над къщата на Тем и отлетяха на югоизток.

Савн и Полий, така и не разбрали, че Съдбата им е пратила кръжаща над главите им Поличба, продължиха до къщата на Тем да си разделят голямата купа със салата с подправки, каквито имаше само при Тем и от които маслото от ленено семе ставаше много вкусно. Салатата, с хляб и рядка солена супа, беше почти единственото, което предлагаше Тем сега, по време на прибирането на лена; толкова по-добре, че я обичаха. Много по-вкусно беше от миризмата на сушащия се лен, ама то Савн вече не й обръщаше внимание на миризмата. И сирене имаше, но Тем още не се беше научил да го прави добре, не беше като на Обущаря. Тем си беше още млад за Стопанин — едва бе навършил петстотинте.