Стивън Бруст: Феникс

Благодарности за подготовката на тази книга дължа на Ема Бул, Памела Дийн, Кара Далки, Уил Шетърли, Фред А. Леви Хаскел, Тери Уайндлинг и Бет Флайшър.

Благодаря също така на майка ми, Джийн Бруст, за многото политически прозрения, както и на Гейл Катрин и Ейдриан Морган за проучванията върху драгарската история. Благодаря на Робин Андърс за ударната помощ, и най-сетне благодаря на моя съквартирант Джейсън, без чийто вкус към телевизията завършването на тази книга щеше да ми отнеме много повече време.

Непрекъснато ме питат: „Влад, как го правиш това? Как става така, че си толкова добър в убиването на хора? В какво се крие тайната ти?“ Казвам им: „Няма никаква тайна. То е като всичко друго. Някои боядисват стени, други шият обувки, аз убивам хора. Трябва просто да изучиш занаята и да го упражняваш, докато станеш добър в него“.

Последният път, когато убих един, беше някъде по времето на източняшкото въстание, в месеца на Атира 234 г. СМ (След Междуцарствието), и месеца на Феникс 235 г. Не че се бях замесил пряко в събитията; честно казано, бях единственият наоколо, който не беше забелязал избухването му, въпреки нарасналия брой на стражите феникс на улицата, масовите митинги дори в моя квартал и още какво ли не. Но се случи точно тогава и за онези, които искат да чуят какво става, когато тръгнеш да убиеш някого срещу заплащане, ами ето го.

Сигурно не е само с мен така, но изглежда, че когато работите се влошат — жена ти е готова да те напусне, всичките ти представи за теб самия и за света се преобръщат с главата надолу, всичко, в което си вярвал, се оказва под въпрос — няма по-добро средство да се откъснеш от проблемите си от това някой да се опитва да те убие.

Намирах се в една грозна дървена постройка в Южна Адриланка. Онзи, който се опитваше да ме убие, беше по-добър магьосник от мен. Бях се сврял в мазето, приклекнал зад останките от някаква тухлена стена, само на петнайсет стъпки от стълбището. Ако си покажех главата през вратата, като нищо щяха да ме довършат. Смятах да извикам подкрепление колкото може по-скоро. Смятах също така да се телепортирам колкото може по-скоро. Но нито едното, нито другото можеше да стане много скоро.

Не че бях безпомощен. В подобни моменти един вещер винаги може да намери утеха в своя познайник. Моят е джерег — малко отровно летящо влечуго, чийто ум е психически свързан с моя и който, нещо повече, е храбър, верен, надежден…

„Шефе, ако смяташ, че ще изляза навън, просто си луд“.

Добре. Превключваме на следващата опция.

Вдигнах толкова добра защитна магия, колкото можех (тоест не много добра), след което извадих комплект ножове за мятане от наметалото си, рапирата си от ножницата и вдишах дълбоко душния и мухлясал въздух на мазето. Скочих наляво, претъркалях се, надигнах се на колене и метнах едновременно трите ножа (без да улуча нищо, естествено; не това беше целта), и отново се претъркалях. Вече бях съвсем извън полезрението откъм стълбището — едновременно източник на атаката и единствения път към свободата. Забелязал съм, че в живота често е така. Лойош плесна с криле и долетя при мен.

Във въздуха изсвистяха някакви неща. Смъртоносни неща, но мисля, че бяха предназначени само за да ми се покаже, че магьосникът все още е там. Не че го бях забравил. Окашлях се.

— Може ли да преговаряме?

Зидарията на стената пред мен започна да се кърти. Направих бърза контрамагия и още по-бързо ми отговориха.

„Ясно. Лойош, някакви гениални идеи?“

„Предложи им да се предадат, шефе“.

„Не е ли един?“

„Видях трима“.

„Аха. Други идеи?“

„Опита ли се да помолиш секретаря си да прати помощ?“

„Не мога да стигна до него“.

„Какво ще кажеш за Мороулан?“

„Вече опитах“.

„Алийра? Сетра?“

„Същото“.

„Това не ми харесва, шефе. Едно е Крейгар и Мелестав да са залисани с работа, но…“

„Знам“.

„Възможно ли е да блокират псиониката, както телепортацията?“

„Хм. Не бях помислил за това. Чудя се дали е възмож…“ Бъбренето ни беше прекъснато от дъжд от остри предмети, магически разхвърляни в ъгъла, зад който се криех. Трескаво съжалих, че не съм по-добър магьосник, но успях някак да блокирам, като в същото време пуснах Маготрепача, две педи златен синджир, да падне в лявата ми ръка. Усетих, че вече започвам да се ядосвам.