Стивън Бруст - Феникс

Грийнери се падаше някъде напред. Там живееха около двеста хиляди драгари. Островът беше дълъг сто и десет мили и може би трийсет мили широк, на картата приличаше на банан, с извита дръжка откъм по-близкия му край. Главният град, побиращ около една десета от населението, се намираше на двайсетина мили навътре от дръжката. Пристанището беше разположено там, където дръжката се съединяваше с плода. Двайсет мили, около половин ден вървене пеш или, според бележките, добавени от Крейгар, петнайсет часа на сал.

Вятърът смени посоката си и прътите над главата ми изпращяха силно. Капитанката се беше облегнала, с ръце зад главата, и пушеше къса лула с нещо като чадърче отгоре, предполагам, за да я пази от водните пръски. Смяната на вятъра донесе до мен миризмата на горящия тютюн, съвсем не на място сред морските миризми, с които вече бях привикнал. Юинта се наведе над перилото.

— Родена си с това, нали? — заговорих я аз.

Тя се обърна и ме изгледа. Очите й бяха сиви.

— Да. Родена съм с това.

— И някой ден ще си имаш свой кораб?

— Да.

Отново се обърнах към морето. Изглеждаше гладко, зелените вълни бяха като нарисувани на фона на оранжево-червения драгарски хоризонт. Виж, от морски пейзажи разбирах. За първи път погледнах назад, но, разбира се, континентът отдавна се беше изгубил от полезрението.

— Не и такъв обаче — каза Юинта.

Обърнах се, но тя гледаше през мен, към безкрайното море.

— Какво?

— На такъв няма да бъда капитан. Не и на такава малка търговска черупка.

— Тогава на какъв?

— Има разкази за страни отвъд морето. Или отвъд тях, според някои. Отвъд Малстрьом, където никой кораб не може да мине. Само дето някои, изглежда, минават. Нали знаеш, въртопите не са постоянни. А и разправят, че можело да се заобиколят, въпреки че на картите ни са показани само Сивите скали от едната страна и Земите Спиндрифт от другата. Но говорят, че имало и други пътища, като заобиколиш Сприндрифт и поемеш оттам. Разправят за места, до които може да се стигне, където хората говорят на странни езици и имат магии, за каквито не сме и чували, където дори Глобусът е безсилен.

Казах:

— Чух, че Глобусът е безсилен и в Грийнери.

Тя само сви рамене, все едно че изобщо не я интересуваше. Скука там някаква си, Грийнери. Косата й беше къса, кафява и на къдрици, макар че се беше посплъстила от водните пръски. Широкото й лице на орка беше обветрено и изглеждаше по-стара, отколкото беше може би в действителност. Вятърът отново се промени, последван от звъна на камбаните, вързани здраво на така наречената предна стоянка. Бях попитал защо звънят малко преди напречният прът да ме шибне в гърба. Странни хора са орките. Този път залегнах, докато някой казваше нещо за затягане на задното платно или може би за връзването му — не можах да чуя ясно през скърцането на дървенията по мачтата и плясъка на вълните.

— Значи искаш да преведеш кораб през този Малстрьом, за да видиш какво има от другата страна? — попитах.

Тя кимна разсеяно и изведнъж се усмихна широко.

— Да ти кажа честно, източняко, това, което всъщност ми се ще, е да измайсторя кораб, който да може да му издържи. Един мой прапрадядо беше корабостроител. Направи кърмовата система на „Късмета на южния вятър“ и служи на него преди Междуцарствието. Беше на борда му, когато го разби прибоят.

Кимнах й все едно че чух трясъка на кораба и прибоя. После попитах:

— Омъжена ли си?

— Не. Не съм го искала никога. А ти женен ли си?

— Да.

— Ммм. Е, харесва ли ти?

— Понякога повече, друг път — по-малко.

Тя се изсмя разбиращо, макар да се съмнявах, че знаеше защо.

— Кажи ми нещо… за какво точно отиваш на Грийнери?

— По работа.

— Каква е тази работа, че да трябва да те доставяме като товар?

— Целият ли екипаж знае за това?

— Не.

— Хубаво.

— Та каква е работата?

— Предпочитам да не казвам, ако нямаш нищо против.

Тя сви рамене.

— Твоя работа. Платил си за мълчанието ни; не сме длъжни да донасяме на Империята за всеки пътник, а на островитяните — още по-малко.

Не отговорих нищо. Повече не говорихме. Зад нас се затъркаляха течения и часове. Ядох още осолена кетна, храних Лойош. Спах, когато нощта се срина над морето в малка локва, подхранвана от вълните, прехвърлящи носа на „Гордостта на Чорба“, който оставяше тънка диря зад кърмата.

Някъде към обяд на другия ден зърнахме земя, а след малко — няколко тънки мачти в заливчето, което беше крайната ни цел. Небето изглеждаше високо и много ярко, с повече червенина, и беше топло и приятно. Капитанът, Трайс, седеше горе на така наречения мостик. Юинта се беше облегнала небрежно на перилото при носа и ревеше на капитана някаква неразбираема за мен информация, а тя на свой ред раздаваше заповеди на онези от екипажа, които припкаха по палубата или шетаха по такелажа, или всеки каквото там правеше.