Стивън Бруст - Феникс

Все още беше светло, но някъде към залез-слънце. Лойош кацна на рамото ми. „Насам, шефе, намерих къде да се скрием за нощта“.

„Води“, казах му и той поведе, и скоро се настаних в някакъв изкоп в царевична нива, заобиколен от няколко дървета. Никой не беше забелязал идването ми. Излизането ми на открито на другия ден, предполагах, щеше да е по-трудно.

Точно тази част от острова се оказа много силно земеделска. Много повече от която и да било част на Драгара. Не бях свикнал с път, който ще цепи през селски ниви, сякаш няма откъде другаде да мине. Исках освен това да съм настрана от главен път, тъй че да не будя много подозрение, заради което се наложи да повървя успоредно на пътя около половин час, през нивите от кафява пръст, с малки кълнове от едно или друго, щръкнали по тях и предлагащи щедра храна за птичия свят. Лойош погони няколко птици просто за удоволствие. Къщите бяха малки бараки, направени от зеленясали дъски. Покривите като че ли бяха направени от зелени стръкове, които тръгваха от земята от едната страна и се спущаха към земята от другата страна. Не ми изглеждаха като да пазят от дъжд, но не ги огледах по-отблизо. Самият терен се състоеше от полегати хълмове — непрекъснато или се качвах нагоре, или слизах надолу, но не беше високо. Теренът все пак правеше вървенето бавно и беше по-уморително, отколкото бях допускал, но пък и не бързах особено, тъй че спирах да си отдъхна доста често. Вятърът от океана вееше откъм гърба ми, леко хладен и с лек мирис на сол. Не беше неприятен.

От двете страни на пътя започнаха да се появяват дървета; дървета със странна белезникава кора, с високи клони и почти кръгли листа. Растяха все по-начесто и започнаха да се мяркат по-познатите ми екземпляри от дъб и лешник, докато не навлязох по-скоро сред гори, отколкото селски земи. Зачудих се дали този участък някой ден ще го изсекат — когато на островитяните започне да им трябва повече орна земя. Дали изобщо щяха да го направят? И колко ли се занимаваха със земеделие, в сравнение с рибарство? И на кого ли му пука? Продължих да вървя, като поглеждах от време на време картата, просто за всеки случай.

Докато вървяхме, все така се придържахме по-настрана от пътя. Зървахме от време на време пътници, повечето пешаци, някои се возеха във волски коли. Птици пееха песни, каквито не бях чувал. Небето беше същата оранжева ръжда като над Империята, но изглеждаше по-високо и имах чувството, че понякога се прояснява, като в Изтока.

Късно следобед пътят, покрай който вървяхме, се пресече от друг път. Намерих го на картата и това ми подсказа, че градът е наблизо, както и че картата е вярна. Не беше кой знае какъв град според драгарските стандарти и беше доста странен според източняшките. Тук-там се мяркаха къщурки… постройки, направени от платнища с дървени рамки, или даже каменни рамки, което ми се стори много странно; и две постройки, отворени от двете страни, с маси пред тях, които можеха да са места за почитане на нещо си. Така и не разбрах. Приличаше на град, който нощем ще е празен. Може и така да беше — не му беше времето да го проверявам. Във всеки случай не се мяркаха много хора.

Скрих се в една яма за боклук, докато Лойош излетя да ми намери по-добро скривалище и безопасен път към него. Той огледа и намери една сива каменна постройка, висока три етажа, встрани от пътя и заобиколена от малка градина. Около градината нямаше стена, а към грубата врата водеше пътека, настлана с камъни и раковини с всевъзможни ярки цветове. Отговаряше на местоположението на двореца, както и на описанието му.

Има милиони начини да умре човек, стига да изброиш всеки жизненоважен орган, всеки начин, по който той може да пострада, всички отрови от земята и морето, които могат да причинят това, всички болести, на които е подложено едно лице, било то драгар или човек, всички животни, всички номера на природата, всички нещастни обстоятелства от ежедневния живот и всички преднамерени убийства. Всъщност, погледнато по този начин, направо е странно, че се търсят платени убийци или че човек живее достатъчно дълго, за да постигне нещо. Все пак драгарите, които очакват да поживеят две хиляди години или повече, обикновено не умират, докато телата им не се изтощят, похабени от възрастта, точно както става и с нас, само че не толкова бавно.

Както и да е. На мен ми бяха възложили задачата да се погрижа определено лице да умре, а това означаваше, че не мога да разчитам на шанса да се задави с рибена кост. Трябваше да се погрижа да умре. Добре. Има хиляди начини да убиеш някого нарочно, стига да изброиш всяко магьосническо заклинание, всяко средство да подхвърлиш всякакъв вид отрова, всяко проклятие, което можеш да хвърлиш, всеки начин да уредиш смърт при нещастен случай, всеки удар с всякакъв вид оръжие.