Стивън Бруст - Феникс

Това бе първият път, в който влизах в дома на някого, за да го убия. В организацията това не се прави. Но тоя не беше в организацията. Като помислиш, беше първият път, в който щях да светвам някой, който не е от нашите. Усещането общо взето беше доста непривично. Дръпнах леко двете крила на портата. Не бяха залостени. Изстенаха тихо, но не изскърцаха. Вътре също беше съвсем тъмно. Рискувах с половин стъпка напред, не се спънах в нищо и много грижливо затворих вратата след себе си. Имах чувството, че съм в някакво голямо помещение, въпреки че не бих могъл да кажа с кое от сетивата си го усетих.

„Лойош, цялата тази работа вони“.

„Вярно, шефе“.

„Има ли някой в стаята?“

„Не“.

„Ще рискувам с малко светлина“.

„Добре“.

Извадих дългата петнайсетина сантиметра светеща връв от наметалото си и бавно я завъртях. Дори тази смътна светлина се оказа болезнена за миг, когато освети високото около седем стъпки пространство. Завъртях я по-бързо и видях, че стаята не е толкова голяма, колкото си бях мислил. Приличаше по-скоро на антре в къщата на заможен търговец, отколкото на кралски дом. На стената имаше куки за окачване на връхни дрехи, а в ъгъла до вратата — два чифта ботуши, мили демони! Продължих да оглеждам и видях един-единствен изход, право пред мен. Забавих светещата връв и прекрачих прага.

Имах усещането, че на дневна светлина това място нямаше да изглежда толкова страшно, но не беше на дневна светлина и не ми беше познато, а и едни полузабравени откъси от Пътеките на мъртвите взеха да ме терзаят, докато усилвах постепенно скоростта на светещата връв.

„Възможно ли е това място наистина да е толкова незащитено, шефе?“

„Може би“. Но се зачудих, щом тези хора са толкова невойнствени, защо кралят им трябваше да умре? Не ми беше работа. Тръгнах бавно напред, като задържах светлината колкото се може по-смътна. Лойош се напрягаше да улови психичната следа на всеки, който можеше да е буден. Почнахме да оглеждаме помещенията. Имаше едно, което изглеждаше доста голямо и в Империята щеше да е нещо като дневна, но на една от стените беше изваяна орка, с мото на непознат за мен език, а пред ваянието, което беше като че ли от злато и корал, имаше стол, като че ли с малко повече плюш по него, отколкото по останалите. Таванът беше на петнайсет стъпки над главата ми. При положение, че другите два етажа бяха малко по-ниски, това съвпадаше с преценката ми за височината на цялата сграда. Камъкът бе облицован с тънък цокъл, отчасти изрисуван, предимно с тънки сини линии. Не можех да различа фигурите, но приличаха по-скоро на шарки, отколкото на картини. Може би бяха някакви магически шарки, въпреки че нищо не успях да усетя в тях.

Направих повече светлина и огледах помещението много внимателно, като си отбелязах разстоянието от споменатия стол до входа, единствения голям прозорец с резба по рамката, чиито фигури също не можах да различа, разположението на трите подноса за сервиране, които, изглежда, бяха от злато. В ъгъла имаше някаква ваза на стойка, с цветя в нея, които като че ли бяха червени и жълти, но не бях съвсем сигурен. И т.н. Преминах в следващата стая, все така съвсем безшумно. Нали знаете, това го мога.

Кухнята се оказа голяма, но съвсем невзрачна. Много работно място, но складовото пространство изглеждаше кът. Мисля, че щеше да ми харесва да готвя тук. Повечето ножове изглеждаха добре поддържани и с добра изработка. Съдовете за готвене бяха или много големи, или съвсем малки, а до печката имаше много дърва. Коминът минаваше през стената зад печката и излизаше навън. На противоположната стена имаше умивалник с ръчна помпа — блестеше на смътната светлина, която правех. Чия ли работа беше да го лъска всеки ден?

И т.н. Минах през всяка стая, убедих се, че няма мазе, и се отказах да се качвам по-нагоре. След това отново излязох навън, на студения вятър, пълен с миризма на сол и умряла риба, и още веднъж обиколих района, този път без светлина. Когато се върнах в скривалището си, до съмване оставаше не повече от час. На изток вече светлееше достатъчно, за да мога почти да виждам, тъй че двамата с Лойош използвахме времето да потърсим някое място по-близо до двореца, където да можем да се скрием. За да опишем едночасовото търсене в едно изречение — не намерихме такова. Напуснахме града и се отдалечихме от главните пътища, докато не навлязохме дълбоко в някаква гъста горичка, която ми се стори съвсем безопасна. Все още беше студено, но скоро щеше да се стопли. Придърпах плътно наметалото около себе си и по някое време се унесох в нещо, което условно можеше да се нарече сън.