Стивън Бруст: Йенди

Като малък ме учеха, че всеки гражданин на империята Драгара е роден в един от седемнадесетте Велики дома, всеки от които е назован на името на животно. Учеха ме, че човешките същества или „източняците“ като самия мен, са жалък боклук. Учеха ме, че единственият избор, който имаме, ако искаме да постигнем нещо, е или да се присъединим към селската класа на дома Текла, или, както постъпи баща ми, да си купим благородническа титла в дома Джерег.

По-късно си намерих един див джерег, обучих го и поех по пътя си, за да оставя своя следа в обществото на Драгара.

Когато, пораснах, разбрах, че повечето от онова, на което ме бяха учили, е лъжа.

Крейгар казва, че животът е като лук, но няма предвид същото като мен.

Той говори за беленето му и как отиваш все по-надълбоко и по-надълбоко и как накрая стигаш до центъра и не намираш там нищо. Предполагам, че в това има някаква истина, но през годините, докато баща ми държеше ресторант, никога не съм белил лук. Кълцах главите и аналогията на Крейгар при мен много не върви.

Когато аз казвам, че животът е като лук, имам предвид следното: ако не вземеш никакви мерки, започва да гние. Дотук не е с нищо по-различен от другите зеленчуци. Но когато един лук се развали, това може да стане или отвътре, или отвън. Тъй че понякога взимаш глава, която изглежда здрава, но сърцевината й е загнила. Друг път можеш да видиш по нея лошо петно, но ако го отрежеш, останалото е добро. Лютив е, но за това си си платил, нали?

Господарите на дзур имат навика да си въобразяват, че са старшият по килер, да обикалят и да режат гнилото от лука. Бедата е, че обикновено не могат да различат доброто от лошото. Господарите на дракони са добри в намирането на лошите петна, но щом ги намерят, са склонни да изхвърлят целия кош. Господарят на ястреби ще вижда непрекъснато лоши петна. Ще те гледа как го готвиш тоя лук, как го ядеш и ще кимне мъдро, когато го изплюеш. Ако го попиташ защо не ти е казал, ще те погледне изненадано и ще измъдри: „Не си ме питал“.

Мога да продължа в този дух, но какъв смисъл има? В дома Джерег не даваме и една барабонка на текла за лошите петна. Ние просто сме тук, за да продаваме лука.

Но понякога се случва някой да ми плати, за да махна загнилото. Него ден това ми беше донесло три хиляди и двеста златни империала и за да смъкна напрежението, посетих повече или по-малко нескончаемия прием в цитаделата на лорд Мороулан. Падах се нещо като член на персонала, като консултатнт по сигурността, тъй че имах изрична покана за светското събитие.

След като се съвзех от телепортирането, лейди Тилдра ме покани и се запътих към банкетната зала. Огледах човешката гмеж (термина „човешка“ го използвам свободно) от прага, търсейки познати лица, и скоро забелязах високата фигура на самия Мороулан.

Някои гости, които не ме познаваха, ме оглеждаха, докато се придвижвах към него; някои подхвърляха забележки, предназначени да стигнат до ушите ми. Винаги привличам внимание на приемите на Мороулан — защото съм единственият джерег там; защото съм единственият „източняк“ (чети: „човек“); или пък защото влизам със своя познайник джерега Лойош, кацнал на дясното ми рамо.

— Хубав прием — казах на Мороулан.

„Че къде са им подносите с умряла текла тогаз?“ — възрази псионично Лойош.

— Благодаря ти, Влад. За мен е удоволствие да те видя тук.

Мороулан винаги се изразява така. Мисля, че го прави неволно.

Отидохме до масата, където един от слугите му разливаше малки глътки от различни вина, като междувременно ги описваше. Взех чаша червена „Дарлоуца“ и отпих. Приятно и сухо, но щеше да е по-хубаво охладено. Драгарите нищо не разбират от вино.