Стивън Бруст: Талтош

Благодарен съм на Нейт, Ема, Кара, Пам и Уил. Специални благодарности дължа на Гейл Бучич за помощта в поддържането на сюжета във вярна посока. И благодарности, както винаги, на Ейдриан Морган.

Цикълът: дракон, дзур и криота; атира, ястреб и феникс; текла и джерег.

Играеха пред очите ми. Драгарската империя с населението й, разделено в седемнадесет Велики дома, всеки със своя животински знак, сякаш се разгръщаше в ръцете ми. Ето я Империята на драгарите, ето ме и мен, източняка, външния.

По-лесно не можеше и да бъде.

„Дано никой бог не отпрати взора си към мен“ — започнах.

На около двеста мили североизточно от Адриланка се простира една планина, изваяна сякаш от ръката на скулптор-мегаломан във формата на готов за скок сив дзур.

Сигурен съм, че сте я виждали, изобразена на хиляди платна, както и на псиотпечатъци от стотици ангели, така че знаете не по-зле от мен, че илюзията за огромната котка е толкова съвършена, колкото може да я сътвори изкуството или самата природа. Най-интересното обаче е лявото ухо. То изглежда толкова котешко и злокобно, колкото и другото, но за него се знае, че е изкуствено. Подобни подозрения храним за цялата планина — но за лявото ухо сме сигурни .

Тъкмо там, според легендите, Сетра Лавоуд, Чародейката, Тъмната дама на Дзур планина, седи като огромен паяк сред злокобната си паяжина и се надява да улови в клопката си сърцатия герой. Защо иска да направи точно това, легендите не изясняват; тяхно право си е, разбира се.

Аз пък си седях в собствената си злокобна паяжинка, подръпвах по някоя нишка и я карах да ми донесе повече подробности за самата планина, за кулата, както и за въпросната дама. Най-вероятно ми предстоеше да посетя това място, след като паяжините са толкова крехки неща.

Ей от такива работи са съставени легендите.

Тъкмо преглеждах две току-що получени писма. Едното беше от момиче (човешко) — казваше се Шанди и ми благодареше за една чудесна вечер. Припомних си го и реших, че наистина беше доста приятна. Отбелязах си наум да му отговоря и да го попитам дали би могло да ми отдели време някъде следващата неделя. Другото писмо беше от един мой работодател. Питаше ме дали не бих могъл да поудължа срока за връщането на заема на мой клиент, взет, за да покрие хазартните загуби на друг от работодателите ми. Премислях го и барабанях с пръсти по бюрото, когато Крейгар се окашля. Лойош, познайникът ми, излетя от къта си, кацна на рамото ми и изсъска на Крейгар.

„Ще ми се да престане да го прави, шефе“, каза ми Лойош псионично.

„И на мене, Лойош“.

Рекох на Крейгар:

— Ти откога седиш тук?

— А, отскоро.

Тънката му, седем стъпки висока драгарска фигура се беше изгърбила в стола срещу мен. Добре поне, че не изглеждаше самодоволен. Зачудих се какво ли го е притеснило, но не попитах. Ако ме засягаше, щеше да ми го каже. Рекох:

— Помниш ли оня криота, Фихнов? Иска да отложи заема си от Мачан и не знам дали…

— Има проблем, Влад.

Примигах.

— Казвай.

— Нали прати Квион да събере лептите от Нийлар, Мачан, Тор…

— Да. Какво е станало?

— Оскубал ги е и е духнал.

Дълго не отвърнах нищо, само седях и размислях какво може да предполага това. Ръководех този район едва от няколко месеца, след нещастната кончина на предишния ми шеф, и за първи път се изправях пред подобен проблем.

Квион беше това, което наричах „лакейче“ — двусмислен термин, който в случая означаваше, че отговаря за това, за което пожелая да отговаря от днес до утре. Беше стар дори и за драгар — предполагам, че наближаваше три хиляди години — и беше обещал, когато го наех, че ще престане да играе на комар. Беше кротък, учтив, доколкото драгарите могат да бъдат учтиви с хора, и доста опитен в операциите, които ръководех — необлагаем хазарт, нелицензирани бардаци, заеми с незаконни лихви, сделки с крадено имущество — такива неща. И при това, когато го наех, изглеждаше съвсем искрен.

Мамка му! След толкова години трябваше да ми е дошъл умът в главата и да престана да се доверявам на драгари, но така или иначе го правех.

— Какво стана точно? — попитах.

— Двамата с Темек го пазехме. Минахме покрай един дюкян и той ни каза да го изчакаме вън за малко, отиде до витрината, уж че иска да види нещо, телепортира се и духна.

— Не е възможно да са го отвлекли, нали?

— Не ми е известен начин да телепортираш някой, който не иска. На теб?