Стивън Бруст - Талтош

Дядо ми си вършеше работата, което означаваше да ме „развали“ според представите на баща ми, и едва сега започвам да разбирам колко много е правел за мен. Някъде към пет-шестгодишен започнах да разбирам, че баща ми не одобрява нищо от това, което ми показваше Ноиш-па — например да накарам едно листо да се отвее встрани от вятъра само като си го пожелая. А и нещо повече — онези игрички с шамарите, на които си играехме и за които сега разбирам, че са били първото ми запознаване с източняшкия бой.

Помня, че бях озадачен от недоволството на баща ми, но нали си бях проклето и упорито хлапе, това ме караше да обръщам още повече внимание на Ноиш-па. Това сигурно е коренът на проблемите между баща ми и дядо ми, въпреки че малко се съмнявам. Може би приличам на майка си, не знам. Веднъж попитах Ноиш-па на кого приличам, а той ми каза: „Приличаш на себе си, Владимир“.

Но знам, че едно нещо със сигурност беше уязвило баща ми. Един ден, бях около петгодишен, изядох първия си истински бой, нанесен ми, струва ми се, от четири-пет гаменчета от дома Орка. Бях на пазара да купя нещо, те ме заобиколиха и почнаха да ме наричат с разни обидни имена, които не помня, и да ми се смеят на ботушите, направени в източняшки стил. Удариха ми няколко шамара, а един ме ритна в корема толкова силно, че ми изкара въздуха; удариха ми още няколко ритника и ми взеха парите, които ми бяха дали за пазаруването. Бяха горе-долу на моя ръст, което значеше, че са около осемнайсетгодишни, но бяха няколко и ме напердашиха здраво, а освен това бях толкова наплашен, че не посмях да го кажа на баща ми.

След като приключиха с мен, станах, разреван, и тичах чак до Южна Адриланка, до къщата на дядо ми. Той сложи на раните ми разни неща, от които ми стана по-добре, и ми даде чай (който, предполагам, беше смесен с бренди), заведе ме у дома и поговори с баща ми, за да не се налага да обяснявам къде са парите.

Само след година-две почнах да се чудя защо бях бил целия този път до къщата на Ноиш-па, вместо да се върна у дома, което беше по-близо. А чак години след това започнах да се чудя дали това не е уязвило чувствата на баща ми.

Приблизително двайсет и четири часа, след като Крейгар излезе, за да уреди нещата, се бях отпуснал на гърба на стола си, който имаше един странен механизъм, позволяващ му да се накланя, да се върти и да върши още няколко други неща. Краката ми бяха вдигнати на бюрото, кръстосани в глезените. Носовете на ботушите ми сочеха към различни ъгли на стаята, а между тях се очертаваше тънкото лице на Крейгар. Човек може да нарече брадичката на Крейгар брадичка на слабак, но той не е слабак — това е само една от много му вродени илюзии. Той целият е направен от илюзии. Някои са естествени, други според мен — придобити. Например, когато всички други наоколо са ядосани, той като че ли изобщо не е… обикновено изглежда само отвратен.

Лицето, очертаващо се между стъпалата ми, изглеждаше отвратено.

— Прав си — каза той. — Не трябва да водиш никого със себе си. Какъв интерес би могъл да има един Господар на дракони да нарани един беден невинен джерег само защото е източняк? Или, да се изразим иначе, един беден невинен източняк само защото е джерег? Хайде, Влад, освести се. Трябва да си вземеш защита. А аз съм най-добрият ти залог, че няма да си имаш неприятности.

Лойош, който хвърчеше из стаята на плавни кръгове, кацна на рамото ми и каза: „Просто му изтъкни, че и аз ще съм там, шефе. Това би трябвало да го накара да престане да се тревожи“.

„Мислиш ли? Ами ако не го накара?“

„Ще му отхапя носа“.

— Крейгар — казах на глас, — дори да взема със себе си цялата охрана, която работи за мен, ще е все едно, ако Мороулан реши да ме светне. А и това е светска покана. Ако се появя с охрана…

— Точно затова мисля, че трябва да дойда аз. Изобщо няма да забележи, че съм там.

— Не — отсякох. — Той е поканил мен на гости. Не е казал нищо дали да си доведа сянка. А ако те забележи…

— Би трябвало да се сети, че това е практиката на джерег. Все пак трябва поне донякъде да знае как действаме.

— Повтарям: не.

— Но…

— Въпросът е приключен, Крейгар.

Той затвори очи и въздишката му увисна във въздуха като любовен зов на атира. После ги отвори отново.

— Е, добре. Искаш Нарвейн да направи телепорта, нали?

— Да. Може ли да се оправи с координатите?

— Мороулан каза, че един от хората му ще ги набие в ума на онзи, който поискаме да направи заклинанието.

Примигах.

— Как може да го направи? Как може един от хората му да постигне толкова близка псионична връзка с някой, когото не познава?