Стивън Бруст - Талтош

„Теб, приятелче. Съжалявам“.

„Глупости. Не можеш да…“

„Мога, и още как. Човек не води джерег, когато отива на гости на Господар на дракони, във всеки случай не и при първото гостуване“.

„Но…“

„Което не значи, че си безполезен, нито че си глупав. Просто не идваш“.

Това ни осигури тема за спор, докато стигна до мястото, което търсех, и ми помогна да се поразсея. Защото наистина ме беше шубе. Ужасно ми се искаше да не отида, но не виждах как мога да го избегна. Мъчех се да си представя как цъфвам там и не можех. Но ако не подгонех този Квион, репутацията ми щеше да пострада сериозно, а в дома Джерег репутацията означава пари и безопасност.

Намерих кръчмата „При Ференк“, която се оказа точно там, където ми бяха обяснили, и влязох, като се спрях за малко на прага, за да привикнат очите ми с относителната тъмнина вътре. Идвах в тази кръчма за първи път, но дядо ми я беше препоръчвал като мястото, където можеш да намериш добро фенарийско бренди.

Едно от нещата, които хвърлят обилна светлина върху начина на мислене на драгарите, е, че те нямат дума за бренди, въпреки че познават това питие и дори го обичат. Наричат го „вино“ и предполагам, че трябва да познават продавача, за да решат колко е силно и какъв му е вкусът. За мен брендито и виното нямат нищо общо на вкус и предполагам, че и за драгарите е така. Работата е, че на драгарите им е все тая, че вкусът е различен или че процесът на правенето на едното няма нищо общо с процеса на правенето на другото; работата е, че и двете са алкохолни напитки, направени от плодове, следователно трябва да са едно и също. Интересно, нали?

Източняците нямат този проблем. Специално в „При Ференк“ този проблем изобщо не съществуваше. Цялата стена зад дългия тъмен дървен тезгях беше запълнена с най-различни марки фенарийски брендита, половината от които — от праскови. Бях силно впечатлен. Не знаех, че има толкова много видове. Много се зарадвах, че Империята в момента не е във война с Фенарио.

Заведението беше почти празно. Облизах устни и седнах на един висок, с висок гръб стол пред тезгяха. Домакинът хвърли поглед на джерега на рамото ми, изтри с парцала тезгяха пред мен и ме погледна въпросително.

Огледах прасковените брендита и казах:

— Чаша „Орегигерет“.

Той кимна и попита:

— Трупове и водорасли, а?

— Така ли го наричате?

Той сви рамене.

— А бе, не е от най-добрите, мен ако питаш.

— Тогава какво ще ми препоръчаш?

Той се обърна към стената, взе една тумбеста бутилка и ми я показа. Етикетът беше избледнял, но можах да разчета буквите, които гласяха „Баракаранибол“.

— Добре — казах. — Ще пробвам една чаша от това.

Той извади чаша, бръкна под тезгяха и сложи вътре малко лед. Първата ми реакция беше да се впечатля, че може да си позволи да купува лед, да не говорим за магията за запазването му. Тези неща тук не бяха никак евтини. Но после схванах какво се кани да направи и рекох:

— Не, не искам лед.

Той ме погледна с отвращение, извади една кана, напълни чашата с вода и я тикна пред мен. После отля бренди в друга чаша и я постави до водата. Накрая каза:

— Давам ти вода да си оплакнеш устата, преди да вкусиш от брендито. Ти знаеш как се пие. Аз пък знам как се сервира, нали?

— Добре — рекох му и почнах да отпивам от брендито.

Чух кикота на Лойош. „Айде, млъквай“. Оставих брендито, отпих от водата, после пак от брендито. Биваше си го.

— И за мен от същото — чух от дясната си страна. Гласът беше плътен, кадифен и много познат. Обърнах се и устата ми се усмихна сама.

— Кийра!

— Здрасти, Влад.

Кийра Крадлата седна до мен.

— Какво правиш тука? — попитах.

— Пробвам фенарийски брендита.

Домакинът я беше зяпнал, къде с омраза, къде с боязън. И аз бях джерег, но поне бях човешко същество. Кийра беше драгарка. Огледах се и забелязах, че тримата други клиенти я зяпат със смесица от страх и омраза. Обърнах се отново към домакина и го подсетих:

— Дамата си поръча питие.

Той погледна към масата, където седяха другите му трима клиенти, после изгледа отново Кийра, след това — мен.

— А, да. — Наля й от същото и се изниза в другия край на тезгяха. Свих рамене и двамата с Кийра се преместихме на една от масите.

— Често ли идваш тук?

Тя се усмихна.

— Чух, че си имаш неприятности, Влад.

Поклатих глава.

— Някой ден ще разбера как ги научаваш тия неща.

— Може и да успееш. Трябва ли ти помощ, Влад?

— Само малко повече кураж, струва ми се.