Стивън Бруст - Талтош

Това го предъвках и попитах:

— Чувал съм за Мороулан, но в момента не мога да си спомня кой точно беше.

— Голяма клечка. Магьосник от дома на Дракона и личен приятел на Императрицата. Живее в един реещ се замък.

— Реещ се замък — повторих. — Точно така. Единственият, останал след Междуцарствието. Малко на фукня ми прилича.

— Меко казано — изсумтя Крейгар. — Нарекъл го е Черен замък.

Поклатих глава. Черното за драгарите беше цветът на магьосничеството.

— Добре. Какво общо може да има Мороулан с…

— Формално Дзур планина е част от владението му. Намира се на петдесетина мили оттам, където обикновено стои замъкът му.

— Интересно.

„Чудно как си събира налозите“, рече Лойош.

— Тя е единственото нещо, което изпъква — каза Крейгар.

Кимнах и казах:

— Планините имат тоя навик, да изпъкват. Все пак добре, Крейгар. Тъй или иначе е някаква връзка. Какво още знаеш за този Мороулан?

— Не много. Голяма част от Междуцарствието е прекарал в Изтока, така че се предполага, че е толерантен към източняците.

Източняк означава човек като мен. Драгарите наричат себе си „човеци“, което е много тъпо и води до объркване.

— Добре — рекох. — Бих могъл да започна с гостуване на Мороулан, стига да се съгласи да се види с мен. Какво разбра за Дзур планина?

— Дреболии. Какво точно искаш да знаеш?

— Най-вече дали тази Сетра Лавоуд наистина съществува?

— Преди Междуцарствието — със сигурност. Още се пазят хроники, когато е посещавала редовно имперския двор. Портата на смъртта, шефе, та тя е била Върховен главнокомандващ, и то неведнъж.

— Кога?

— Преди петнайсетина хиляди години.

— Петнайсет хиляди години. Разбирам. И смяташ, че все още може да е жива? Това е, колко, пет или шест пъти повече от нормалната продължителност?

— Ами, ако се вярва на слуховете, разни новооперени герои от дома на Дзур обичат да се качват от време на време в Дзур планина, за да надвият злата чародейка, но повече никой не чува за тях.

— Мда. Но въпросът е дали вярваме в слуховете.

Той примига.

— За тебе не знам, Влад, но аз им вярвам.

Замислих се за гробовни легенди, за зли магьоснички, за безчестни лакеи и за планини.

„Просто повече не можеш да се довериш на никого“, каза Лойош, долетял на дясното ми рамо.

„Знам. Тъжна работа. — Лойош изсумтя псионично. — Не, сериозно ти казвам. Вярвам му на този кучи син“.

Извадих една кама и почнах да си я премятам. След малко я прибрах и рекох:

— Добре, Крейгар. Прати съобщение до лорд Мороулан, с молба, ако благоволи, да ме приеме. Когато той пожелае, разбира се — аз няма да… чакай! Впрочем, как се отива дотам? Имам предвид, с този замък дето се рее.

— Телепортираш се. — Крейгар сви рамене.

Изстенах.

— Така. Ще се постараеш да го уредиш, нали? И дай координатите на Нарвейн. Не искам да се охарчвам с Патрула на кучките, тъй че ще трябва да се примиря с возенето в по-ниска класа.

— Тогава защо не го направиш сам?

— Е, не чак толкова ниска.

„Ставаш скръндза, шефе“.

„Защо «ставаш»?“

— Ще го уредя, Влад.

Крейгар излезе.

Сега, след годините, които минаха, съм длъжен да кажа, че не смятам, че баща ми е бил жесток с мен. Двамата бяхме сами, което правеше живота труден, но той се справяше доста добре за човек в положението му. И като казвам „бяхме сами“, говоря сериозно. Живеехме сред драгари, а не в източняшкото гето, така че съседите ни страняха от нас, а единственият ни близък от семейството беше дядо ми, бащата на баща ми, който не посещаваше нашата част от града, а баща ми не обичаше да ме води при Ноиш-па, докато бях малък.

Сигурно ще помислите, че съм свикнал да съм сам, но не се получи точно така. Винаги съм мразел самотата. Все още я мразя. Може би става дума за някакъв източняшки инстинкт. Като си мисля, най-хубавите моменти са били през онези дълго точещи се дни в ресторанта, когато келнерите имаха време да си поиграят с мен. Помня един… едър дебел тип с дълги мустаци и почти без зъби. Дърпах му мустаците и той ме заплашваше, че ще ме опече за вечеря с портокал в устата. Не знам защо, но ми се струваше много смешно. Жалко, че не му помня името.

Понякога си мисля, че баща ми сигурно е гледал на мен повече като на бреме, отколкото на повод за радост. И да е имал някакво приятелство с жена, сигурно го е крил много добре, а не виждам защо е трябвало да го крие. Вината не беше моя, но едва ли е била и негова.

Всъщност никога не съм го обичал.

Мисля, че баща ми започна да ме води редовно на гости при дядо едва след като станах на четири години. Това бе първата голяма промяна в живота ми, доколкото помня, и бях доволен от нея.