Стивън Бруст: Талтош

— Не, мисля, че няма. Чакай малко. Темек е магьосник. Той не проследи ли телепорта?

— Да — отвърна Крейгар с въздишка.

— Е? Защо не го последвахте?

— Щото се телепортира направо до Дзур планина.

— Дзур планина — повторих след дълга пауза. — Фураж за дракони да стана дано! Как би могъл да знае телепортните координати? Как е могъл да е сигурен, че няма да го спипа оная, как беше? Как…

— Сетра Лавоуд се казва, а за другото не знам.

— Ще трябва да пратим някой след него.

— Няма начин, Влад. Никого не можем да убедим да отиде там.

— Защо не? Имаме пари.

— Влад, става дума за Дзур планина. Просто го забрави.

— Че какво й е толкова специалното на Дзур планина?

— Сетра Лавоуд — отвърна Крейгар.

— Добре де, какво й е толкова специалното на…

— Тя е вампир, немряща, притежава Велико оръжие, може би най-великата магьосничка сред живите, и има навика да убива хората, които се приближат до нея, освен ако не реши да ги превърне в норска или джерег.

„Има и по-лоши съдби от това да си джерег, шефе“.

„Лойош, млъкни“.

— Колко от всичко това са факти и колко е само мълва? — попитах.

— Има ли значение, след като всички вярват на мълвата? За себе си поне знам, че не бих се доближил до това място.

Свих рамене. Сигурно, ако бях драгар, щях да го разбера.

— Тогава ще трябва да ида сам — казах.

— Искаш да загинеш?

— Не искам да го оставя да се измъкне… Колко е свил?

— Над две хиляди златни империала.

— Мамка му! Ще го спипам. Виж какво можеш да разбереш за тая Дзур планина. Факти, на които можем да разчитаме, нали?

— Ъ? О, да. Колко години искаш да вложа в тая работа?

— Три дни. И междувременно виж какво можеш да научиш за самия Квион.

— Влад…

— Тръгвай.

Тръгна.

Отпуснах се в стола и почнах да обмислям легендите. Реших, че е безсмислено, и се залових да съставя писъмце до Шанди. Лойош кацна в парцаленото си гнездо и ми предложи няколко ценни съвета. Ако смятах, че Шанди си пада по умрели текли, сигурно щях да използвам някой от тях.

Понякога почти ми се струва, че мога да си спомня мама.

Баща ми непрекъснато променяше разказите си за нея, така че не знам дали е умряла, или го е напуснала, и не знам дали по това време съм бил на две, на четири или на пет години. Но от време на време в спомените ми се появяват тези образи за нея или за някоя, за която си въобразявам, че е тя. Образите не са достатъчно ясни, за да ги опиша, но донякъде ме правят щастлив.

Не мога да твърдя, че непременно са най-старите ми спомени. Не, когато тласна ума си още по-назад, мога да си спомня безкрайни камари мръсни чинии и ме спохождат сънища, в които съм накаран да ги мия безкрайно, което предполагам идва от това, че съм живял над един ресторант. Не ме разбирайте погрешно: не че съм работил толкова много, просто чиниите са оставили отпечатък в паметта ми и са останали с мен завинаги. Понякога се чудя дали през цялото време, откакто пораснах, не съм живял с усилието да избягвам мръсни чинии. Е, човек може да има и по-нищожни цели.

Кантората ми се намира зад един дюкян за наркотични билки. Между дюкяна и кантората има една стая, приютяваща почти денонощни игри на шерийба, което щеше да е законно, ако плащахме данъци, и щеше да затвори, ако не бутахме рушвет на стражата феникс. Рушветите излизат по-евтино от данъците, а клиентите ни не са длъжни да плащат данъци от печалбите си. Кантората включва няколко стаички, една от които е за мен, а друга е за Крейгар. Имам един прозорец, който би ми предлагал чудесна гледка към задната задънена уличка, стига някога да реша да махна дъските, с които е закован.

Някъде около час след обяд три дни по-късно Крейгар влезе — няколко минути по-късно забелязах, че седи срещу мен.

— Е, какво разбра за Дзур планина? — попитах.

— Че е голяма — отвърна той.

Извади тефтер, прелисти го и попита:

— Какво точно искаш да знаеш?

— Много неща. Най-напред, какво е накарало Квион да реши, че ще е в безопасност, ако скатае на Дзур планина? Да не би просто защото е стар, отчаян и си е рекъл: „Какво пък, майната му?“

— Възстанових всичките му ходове за последната година и…

— Само за три дни?

— Да.

— Доста бързо за драгар.

— Много благодаря, шефе.

Лойош, кацнал на парцаленото си гнездо, се изкиска в ума ми.

— Та какво, викаш, за ходовете му?

— Всъщност единственото интересно, което открих, е, че около месец преди да започне да работи за теб е бил пратен за дребна поръчка при някой си Мороулан.