Стивън Бруст: Талтош

— О?

— Сигурно знаеш, че един от лакеите ми сви яйцата от полога.

— Мда. Мама кокошчица сигурно е ядосана.

— Татко петльо, ако нямаш нищо против.

— Да де. И какво смяташ да предприемеш?

— Като начало, да ида на едно място, където не ми се ходи.

— Къде?

— Случайно да си чувала за Черен замък?

Очите й се разшириха разбиращо.

— Господар на дракони, казваше се Мороулан, мисля.

— Точно така.

Тя килна глава на една страна.

— Виж какво ще ти кажа, Влад. Отиди и го проследи там онзи тип. А ако Мороулан те убие, няма да преживее и месец.

Усетих буца на гърлото си. След малко казах:

— Занаята ли сменяме, Кийра?

Тя се усмихна.

— Всички си имаме приятели.

— Е, благодаря — рекох. — Още едно нещо, за което ще съм ти длъжник.

Тя кимна и се усмихна. После стана, каза: „Виното е хубаво“ и излезе.

Смешна работа. Отмъщението е много глупаво нещо. Искам да кажа, нали ще съм умрял, какво ме интересува? И все пак по някакъв начин уверението й се оказа точно това, което ми трябваше, за да се успокоя. Така и не мога да си го обясня.

След като тя си отиде, си поръчах още едно питие и само за да докажа на Лойош, че не е прав, спрях след второто. Дръпнах още веднъж по връзката с Глобуса и разбрах, че ми остават цели два часа, преди да се върна в кантората. Платих на кръчмаря, казах му, че ще намина пак, и тръгнах към къщи.

Дядо ми си има един бял котарак, Амбрус, най-умния котарак, който съм виждал, както и най-стария. Всъщност никога не съм си играл с него, както хората си играят обикновено с котки, но понякога, като дете, сядах до него и му говорех, докато татко и дядо си приказваха в другата стая. Преструвах се, че той уж ме разбира, а Амбрус или наистина ме разбираше, или паметта ми върти някакви номера, защото една нормална котка не би могла да реагира като Амбрус: мяукаше точно когато трябваше да отговори на въпроси, измъркваше, когато му кажех, че го харесвам, и протягаше нокти и махаше с лапи зад главата си, когато му кажех: „Пази се, дракон“.

След всичко, което вече знам, не мисля, че паметта ми върти номера.

Във всеки случай веднъж, когато бях, мисля, на седем, баща ми ме видя, че му говоря, и се навъси.

— Не обичаш ли котки, тате? — го попитах.

А той рече:

— Не става дума за това. Все едно.

Дядо, застанал зад него, ни гледаше и може би лекичко се усмихваше.

Човеците правят вещерство, драгарите правят магьосничество. Аз ги правя и двете, което е необичайно, но ми осигурява добра позиция спрямо тях. Единствената разлика между двете, която продължава да ме смайва, е, че вещерството е по-скоро забавление. Ако един вещер може да се телепортира (струва ми се невъзможно, но може и да греша), това би включвало дълги часове на подготовка, ритуали, баене и припяване, докато всички сетива не се изпълнят с желаното усещане и заклинанието най-сетне не подейства в ослепителен взрив на чувствено задоволство и пълнота.

Нарвейн, един от наетите ми биячи и великолепен магьосник, каза само:

— Готови?

— Да.

Той вдигна небрежно ръка, кабинетът около мен изчезна и вътрешностите ми се усукаха.

Веднъж бях направил нещо, не помня точно какво, и баща ми ме плесна. Сигурно съм си го бил заслужил. Пляскаше ме не за първи път, но този случай специално си го спомням. Мисля, че съм бил на седем или най-много осем.

Това, което помня, е, че вдигнах очи, погледнах го с любопитство и поклатих глава. Той се ококори, може би се уплаши малко, зяпна ме стъписан, след което се обърна и отиде в другата стая. Предполагам, че е искал да ме попита какво значи това мое изражение, но не го направи и аз нищо не му казах. Трябва да ме разберете, все пак бях много малък и повечето неща ги възстановявам по памет, но съм останал с впечатлението, че реакцията ми го уплаши и озадачи. Но това, което се въртеше тогава в ума ми, беше от рода на: „И на това му викаш бой? Че то изобщо не боли. Мен ме бият много по-лошо всеки път, когато ме пратиш на пазара за дафинов лист“.

Отначало изобщо не забелязах къде съм, защото бях много зает да се справя с гаденето в стомаха ми. Драгарите я нямат тази реакция при телепорт, но аз я имам и доколкото знам, има я всеки човек.

Стисках очи, решил на всяка цена, че този път няма да повърна. Брендито може би беше грешка. Рискувах да се огледам и видях, че съм насред открит каменен двор; после осъзнах, че стоя във въздуха, и отново затворих очи. Това, което ме крепеше, изглеждаше стабилно. Поех си дълбоко дъх и отново отворих очи.