Стивън Бруст: Талтош

— Струва ми се, преблагородни драконе, че се каните да ми кажете нещо.

Устните му помръднаха в ъгълчетата.

— Да. — Помълча и добави: — Някакъв ваш подопечен е бил проследен до Дзур планина. Вие сте разбрали, че преди известно време той ме е посетил заради преговори по една малка транзакция на недвижимо имущество. Горите от желание да разберете местонахождението му. Изглежда, е избягал със семейното ковчеже, както се казва.

— Оказва се — отвърнах на свой ред, — че всичко това вече го знам.

— Точно така. Сега обаче искате да го намерите и да го убиете. Не можете да намерите никой, който би пожелал да иде до Дзур планина, затова сте решили да ме посетите, може би за да разберете какво знам за истината, криеща се зад легендите за Сетра Лавоуд.

Започнах сериозно да се дразня, а също така и да се плаша от това колко точни се оказваха предположенията му. Искам да кажа, че беше надут самодоволен позьор. Но веднага се сетих, че е надут самодоволен позьор с могъщо моргантско оръжие и че е магьосник, и че се намирам в цитаделата му. Реших да продължа да се държа учтиво и казах:

— Сигурното в случая е, че наистина съм любопитен за Дзур планина и с благодарност ще приема всяка информация, която можете да ми предоставите както за нея, така и за обитателите й.

Този път Мороулан ме удостои с физиономия, за която не можах да реша дали е умерена подигравка, или преднамерено навъсване. Каза:

— Много добре, джерег. Един въпрос: Държите ли все пак да намерите този свой кръшнал подчинен?

Позамълчах малко, мъчейки се да намеря словесните капани във въпроса, накрая се предадох и отвърнах:

— Да.

— Много добре. Тогава да отидем при него.

Стана. Аз го последвах. Той пристъпи към мен и като че ли се съсредоточи, само за миг. Помислих дали да не се възпротивя, но взех моментално решението си — друг шанс сигурно никога нямаше да получа. Във всяка работа се налага да поемаш рискове. Позволих телепортът да подейства. Стомахът ми се усука и стените около мен изчезнаха.

Ножът се озова до дясната ми ръка, най-различни билки и други неща — до лявата. Още не знаех кои от вещите си точно съм измъкнал сам, нито исках да го знам, но забелязах връвта с деветте възли, маслиновата клонка с форма на бича глава, миниатюрното медно котленце, еленовата кост, късата каишка от плетена кожа и още няколко неща.

Зачудих се какво ли мога да направя с тях.

Мороулан каза:

— Добре дошъл в Дзур планина.

А стомахът ми каза: „Защо продължаваш да ми правиш това?“

Коленете ми омекнаха и се хванах за влажната каменна стена. Намирахме се на малка площадка, обкръжена от камък, с водещо нагоре тясно стълбище. Високо над мен през малко прозорче се цедеше смътна светлина. Над стъпалата гореше факла и саждите по стената над нея изглеждаха стари. Мястото значи не се използваше често, но беше подготвено.

Скрих колкото можах неразположението си и рекох:

— Очарователно.

Мороулан стъпи на първото стъпало и ме подкани:

— Насам.

За да спечеля време, казах:

— Сетра Лавоуд?

— Очаква ни.

— О!

Вдишах два пъти дълбоко и се заизкачвах след него. Стъпалата бяха високи и тесни, правени за драгари, а не за човеци. И бяха много. Стълбището леко завиваше наляво. В един момент минахме покрай прозорец и се възползвах от възможността да погледна навън. Наистина се намирахме високо в някакви планини. Ако имах повече време, мисля, че гледката щеше да ми хареса, защото зърнах борове и зелена долина. Но имаше също така и сняг и студеният режещ вятър ме перна в лицето през прозореца. Студът му продължи нагоре по стъпалата с нас. Но стомахът ми вече се беше успокоил, така че не можех да се оплача.

Мороулан продължаваше две стъпала над мен. Реших, че трябва да е доста доверчив, да върви с гръб към мен. От друга страна, очите ми бяха на равнището на дръжката на дългия му меч. Това задържа езика ми доста време. Най-накрая обаче рискувах с думите:

— С цялото ми уважение, лорд Мороулан…

Той спря и се обърна.

— Да, драги ми джерег?

— Бихте ли имали нещо против все пак да ме осветлите донякъде, в името на всички демони на Терлоча, какво става?

Той се усмихна загадъчно и продължи да се изкачва. Последвах го. Каза през рамо:

— Какво точно искате да знаете, милорд?

Стори ми се, че в последната дума има леко иронично наблягане.

Отвърнах:

— Например защо изобщо се съгласихте да се видите с мен?

При което по-скоро видях, отколкото чух кикота му.