— Щеше да е глупаво да го откажа, след толкова труд.
Ще ви излъжа, ако кажа, че от този отговор не ме побиха студени тръпки. След още няколко стъпала успях да кажа:
— Значи сте го намислили да дойда при вас?
— Естествено, след като не можехме да ви убедим да дойдете направо в Дзур планина.
— О. Естествено. Колко съм глупав.
— Да.
Стиснах зъби и си замълчах. Дръжката на ужасното оръжие все още беше пред очите ми и направо усещах глада му. Потръпнах и казах:
— Е добре, лорд Мороулан, ето, че дойдох тук. Но защо?
— Малко търпение, милорд — каза той през рамо. — Скоро ще разберете.
— Хубаво.
Помълчах още една обиколка. Мислех за Сетра Лавоуд. Най-вероятно скоро щях да се запозная с нея. Защо? Тези драгари нямаха никаква причина да ме убиват, а и да го искаха, щяха отдавна да са го направили. Какво целяха?
— А за Квион какво ще кажете? — попитах.
— За кого?
— За лакея — подчинения ми, дето духна в Дзур планина.
— А, да. Беше измамен, разбира се. Попадна на известна информация, намекваща, че тук може да намери убежище. Информацията се оказа погрешна.
— Разбирам.
Още една обиколка.
— Колко още има да се качваме, лорд Мороулан?
— Не е далеко, струва ми се. Да не би да се уморихте?
— Малко. Няма значение. — Беше казал „струва ми се“. Помислих и попитах: — Значи сте редовен посетител на това място?
— О, да. Двамата със Сетра се виждаме много често.
Това съвсем ме озадачи и ми осигури повод за мълчалив размисъл още една-две обиколки по безкрайното стълбище. Защо беше несигурен за дължината му, след като идва често в Дзур планина? Явно защото обикновено не идваше по този път. Подминахме някаква тежка дървена врата отляво, но не спряхме. Защо сега бе решил да дойдем по този път? За да ме измори, за да ме види колко струвам, или и за двете?
Това осъзнаване трябваше уж да ме накара да съм по-нащрек, но вместо това само ме ядоса още повече. С известно усилие запазих тона си хладен и се върнах на предишната тема.
— Лорд Мороулан, мисля, че разбирам как сте разбрали, че Квион ще дойде в Дзур планина със златото.
— Радвам се за вас.
— Но това, което не разбирам, е как сте разбрали, че изобщо ще открадне парите ми.
— О, тая част беше лесна. Разбирате ли, аз съм и малко вещер. Както и вие, предполагам.
— Да.
— Е, ами тогава, както знаете, с вещерството е възможно да насадиш някоя идейка в нечия глава. Направихме така, че да му хрумне, че ще е лесно и безопасно, и той го направи.
— Копеле такова! — изтървах го съвсем неволно. Съжалих моментално, но беше късно.
Мороулан спря и се извърна към мен. Ръката му бе отпусната небрежно на дръжката на моргантския меч. Изгледа ме отвисоко и изразът му не беше никак приятен.
— Моля?
Гледах го право в очите и не отговарях. Отпуснах рамене и опипах наум най-достъпното си оръжие, стилет с осемнайсет-сантиметрово острие, скрит в левия ми ръкав и предназначен за вадене с дясната ръка. Най-добрата възможност бе да замахна към гърлото му. Прецених, че шансът да го убия е доста добър, стига да го извадя пръв.
От друга страна, ако се съдеше по стойката му — без никакво напрежение на врата, раменете и ръцете, и балансираната му поза — предположих, че има много добри шансове да ме посече, докато го заковавам. А с моргантско оръжие едно порязване и си приключил.
— Позволете да се изразя по-ясно — казах му. — Ако още веднъж се забъркате с някой от хората ми, ще ви изтръгна сърцето. — Издишах спокойно и продължих да го гледам.
— Нима? — отвърна той, по-скоро равнодушно, отколкото като въпрос. На лицето му се изписа насмешка и изведнъж той взе едно стъпало заднешком, после — още едно. По дяволите, беше бърз! Още не беше извадил оръжие, но вече трябваше или да вадя рапирата, или да хвърля ножа. Убиването на някой с хвърлен нож, дори да сте добър като мен, е по-скоро въпрос на шанс, отколкото на опит.
Не казах нищо. Изчаквах той да извади меча си пръв. Той също зачака. Коленете му бяха леко присвити и балансът му — безпогрешен, с левия крак на по-горното стъпало и дясната ръка на дръжката на въпросното оръжие. Усетих хладината на дръжката на камата, притисната в лявата ми китка, и реших, че това е единственият ми шанс. Рапирата ми все едно, че си я бях забравил вкъщи — беше по-бърз от мен. Продължих да чакам.
Най-сетне той се подсмихна и се поклони леко.
— Е, добре, милорд джерег, това ще го уредим по-късно.
Отново ми обърна гръб и продължи да се изкачва нагоре. Хрумна ми да го закова, но моментално се отказах. Дори да успеех да се справя, това щеше да ме остави в Дзур планина сам, като изключим евентуално много ядосаната Сетра Лавоуд, която вероятно щеше да ми попречи да се телепортирам навън.
Читать дальше