Стивън Бруст - Талтош

— За?

— Стандартната тарифа за работата, която си свършила — обясних и кимнах към трупа. — Добре си се…

В който момент Сетра Лавоуд тресна с ръка подноса и монетите се разхвърчаха. Скочи от стола си и ръката й посегна за дръжката на оръжието. Мороулан също скочи и мога да се закълна, че изръмжа. Ококорих се и с пълна невинност ги погледнах учудено, въпреки че пулсът ми бясно препускаше от онази неизразимо сладка смесица от гняв и страх, която обикновено означава, че някой много скоро ще пострада.

Но Сетра спря и вдигна ръка, което спря Мороулан. На устните й се появи някаква много тънка усмивчица и тя кимна едва-едва. Седна и изгледа Мороулан. Той също си седна и ми хвърли поглед, който сякаш казваше: „Я го виж тоя!“ Слугата междувременно събираше много методично златото и го редеше върху подноса. „Дано успее да събере повечко“, рекох си.

— Е добре, джерег — рече Сетра. — Показа си нрава. Можем ли вече да поговорим за бизнес?

Бизнес? Защо не.

Окашлях се.

— Искате да говорим за бизнес. Искате да си купите титла в джерег? Разбира се, мога да го уредя. Или може би искате да си купите някое…

— Престани — каза Мороулан.

Ще си призная: докарат ли ме до ръба, гневът ми надвива инстинкта за самосъхранение. Рекох му:

— А бе я си… Господар на дракони. Не знам какъв „бизнес“ искате да въртите с мен, но се забъркахте в работата ми, убихте ми човека, излъгахте ме и ме заплашихте. Сега искате да си говорим за „бизнес“. Бе я да ви… Аре, казвай. — Отпуснах се в стола, кръстосах крака и скръстих ръце.

Двамата се спогледаха за миг. Може би си общуваха псионично, може би — с физиономии. След около минута отново отпих от ликьора. Слугата най-после приключи със събирането на пръснатите монети и отново понечи да ги поднесе на Сетра, но тя го изгледа с яд. Той направи някаква унила гримаса и остави подноса на близката маса.

Сетра се обърна към мен и каза:

— Не знам какво да кажа. Мислехме, че ще се зарадваш, че сме убили този човек и сме ти спестили труда…

— Спестили ми труда? Кой казва, че съм се канил да го убия? — Е, добре, канех се, но на тия двамата ли да го призная? — А и нямаше да ми се налага да го търся, ако вие двамата не бяхте…

— Лорд Талтош, моля ви — каза Сетра. Стори ми се, че е гузна, и мисля, че стъписването от това ме спря повече от думите й. Тя продължи: — Уверявам ви, че единственото, което направихме, бе да му помогнем да избере момента за кражбата. Заклинанието на Мороулан изобщо нямаше да подейства, ако бездруго не се канеше да ви обере. — Замълча и погледна Мороулан, но той само сви рамене. — Знаехме, че сте едновременно джерег и източняк, и очаквахме, че ще реагирате само като джерег. Повечето от вашия дом щяха да се зарадват да обсъдим бизнес, независимо какво ги е докарало до това. Изглежда, че не познаваме добре източняците. Сгрешили сме. Съжаляваме.

Прехапах устна и помислих. Щях да се чувствам по-добре, ако и Мороулан се беше извинил, но все пак може да се каже добра дума и за тоя, дето ме измъкна от Чародейката на Дзур планина, нали? Добре де, ще бъда искрен. Все още не мога да преценя дали се преструваше, или ми говореше истината, но това, че й повярвах, ми поукрепи малко гордостта. Най-малкото ми позволи да си говоря с тях.

— Имате ли нещо против да ми обясните най-напред защо го направихте всичко това? — попитах.

— Добре — въздъхна Сетра. — Кажете ми: вие можете ли да измислите друг начин да ви накараме да дойдете тук?

— Ами ако си бяхте платили, щеше да стане.

— Мислите ли?

Замислих се. Не. Предполагам, че ако ми бяха предложили достатъчно, за да ме убедят да дойда, това щеше да събуди подозренията ми. Така че казах:

— Ако искахте да ме видите, можехте просто да дойдете при мен. — Подсмихнах се. — Вратата на кантората ми винаги е…

— В момента ми е невъзможно да напусна Дзур планина.

Посочих Мороулан.

— А той?

— Исках да ви видя лично. — Тя се усмихна леко. — И толкова по-добре, защото щеше да ми е доста трудно да го накарам да посети една служебна кантора на джерег.

Мороулан изсумтя.

— Добре. Убедихте ме, че сте умни. — Замълчах, но те като че ли очакваха да продължа. Какво да им кажа? Усетих как челюстта ми се вкочани от яд, че още не съм умрял. Но както казах вече, единствената ми възможност да се измъкна жив оттук беше да им съдействам. Щом им трябвах за нещо, значи със сигурност нямаше да ме убият. Издишах и казах: — Е, добре, бизнес. Наумили сте си някакъв бизнес. Кажете какъв.