Стивън Бруст - Талтош

— Искаме да се промъкнете в замъка му и да откраднете тоягата.

— Значи, мъча се да измисля по-учтив начин да ви кажа „що не вземете да се утрепете“, но ми е доста трудно — изсумтях.

— Въобще не се притеснявай с учтивостите — отвърна ми Сетра Лавоуд с усмивка, от която по гръбнака ми полазиха тръпки. — Аз умрях още преди Междуцарствието. Ще поемеш ли работата?

Стиснах ножа, който бях носил толкова дълго и бях използвал толкова рядко. Онзи с дръжката от слонова кост и рубините в нея, и тънкото, тъпо острие от чисто сребро. Не беше толкова скъп, колкото изглеждаше, но пък изглеждаше много скъп.

Хванах го близо до върха, задържах го здраво между палеца и показалеца, след това коленичих, толкова бавно, че усетих как краката ми потрепериха. Също толкова бавно натиснах върха в земята. Спрях за миг и огледах пръстта. Беше черна, суха и фина, и се зачудих, че не го бях забелязал досега. Пипнах я с лявата си ръка. Потърках я между пръстите си. Беше направо на прах и много студена.

Стига. Отново се съсредоточих върху ножа и много бавно очертах руната на „получавам“. Руната, разбира се, беше на езика на магьосничеството, което беше безсмислено в този момент и на това място. Но ми осигури петно, върху което да съсредоточа вниманието си, а исках точно това. Очертах кръг около руната и оставих ножа встрани. Коленичих, огледах очертанието и зачаках мигът да се повтори.

Много ясно усещах Лойош, стиснал здраво дясното ми рамо с ноктите си, по-скоро като натиск, отколкото като тежест. Все едно, че нито едно от събитията от последните няколко дни не му беше повлияло, макар да знаех, че не е така; но беше самата стена на спокойствието, леденият стълб, твърдта, която щеше да ме удържи здраво. Ако си мислите, че всичко това не е важно, значи сте по-тъпи и от мен.

Проточиха се мигове на съзерцание, след което направих следващата стъпка.

Стаята нямаше прозорец, но едната стена явно беше външна, защото много ясно чувах далечния грак на гарвани и от време на време случайния рев на излязъл на лов дзур. Зачудих се дали в планината няма и дракони, просто да им правят компания, разбира се. Защо ти е стая с външна стена, като няма прозорец? Знае ли човек? Аз лично обичам прозорците, но може би Сетра Лавоуд не си падаше по тях. Вярно е, че прозорците позволяват другите да те виждат отвън, както и ти да гледаш навън.

Примигваше свещ и танцуваха сенки.

— Добре — рекох. — Я да се върнем малко назад. Като толкова ви трябва тая тояга, защо двамата с лорд Мороулан просто не му се натресете в цитаделата и да си я вземете?

— Де да можехме — въздъхна Мороулан.

Сетра Лавоуд кимна.

— Човек не може току-така да се „натресе“ в цитаделата на един чародей от дома Атира. Може би, ако можех да напусна… но все едно.

— Окей, ясно — казах. — Но вижте: не знам какво вие знаете за мен или какво си мислите, че знаете за мен, но не съм крадец. Нищо не разбирам от влизане в разни места и отмъкване на разни неща. Първо на първо, не ми е ясно защо смятате, че мога да го направя…

— Доста работи знаем за теб — каза Чародейката.

Облизах устни.

— Добре, значи знаете, че не съм…

— Но почти — прекъсна ме Мороулан.

— Работата е — каза Сетра Лавоуд преди да съм успял да реагирам — в особения характер на алармената система на Лораан.

— Хмм. Разбрах. Я кажи за нея.

— Има магии из цялата цитадела, които ще уловят всяко човешко същество, озовало се там, така че всеки натрапник, колкото и да е добър, веднага ще бъде засечен. Нито аз, нито Мороулан притежаваме умения, с които да можем да изключим тези аларми.

Изсмях се късо.

— И смятате, че аз имам?

— Не слушаш внимателно — каза Мороулан. — Неговите магии засичат човешки същества — не източняци.

— Аха — рекох. След което попитах: — Сигурни ли сте?

— Да — каза Сетра. — И знаем също така, че дотолкова разчита на тези аларми, че не притежава почти нищо друго, което би могло да те засече.

— Знаеш ли как изглежда тая цитадела отвътре? — попитах.

— Не. Но съм сигурна, че имаш достатъчно ресурси.

— Хм. Може би.

Сетра продължи:

— Мороулан ще е готов да ти помогне, щом проникнеш.

Един гласец в главата ми изтъкна, че Сетра като че ли е убедена, че съм готов да се вържа на тая лудост и че може би ще се подразни, ако разбере, че изобщо не искам да ме забъркват. Но бях любопитен; очарован може би беше по-точната дума.

— Е? — попита Мороулан.

— Какво „е“?